Айн Ранд – Аз категорично поддържам черно-белия възглед за света

aynrand

Айн Ранд е позната по света със своята рационална философия, която тя нарича „обективизъм“ (Objectivism), близка по идеи с политическото и философско движение либертарианство.

Пише множество философски есета за свободната воля, защитавайки свободата, социалната справедливост и частната собственост. Не по-малък принос има и в сферата на етиката, политическатафилософия и епистемологията.

Айн Ранд значително повлиява на политическата философия и на либералната икономика, най-вече в Северна Америка. Считана е още за теоретик на индивидуалния капитализъм и на либертарианството, отхвърлящо всички форми на принуда, проповядващо ценностите на разума, производителността и „рационалния егоизъм“ – главната идея на обективизма. Като член на крайните антикомунисти, Айн Ранд проповядва независимост с идеите на капитализма срещу всички форми на колективизма и религията.

Айн Ранд в интервю за списание „Плейбой” 1964 година.

ayn_rand_1_fs

Въпрос на списание „Плейбой”: Г-жо Ранд, във Вашите романи и есета и особено в противоречивия Ви бестселър „Атлас изправи рамене” Вие излагате старателно промислен, вътрешно последователен възглед за живота. Всъщност, Вашите произведения представляват всеобхватна философска система. Какво се стремите да постигнете с тази нова философия?

Айн Ранд: Опитвам се да дам на хората – поне на тези, които искат да мислят — цялостен, последователен и рационален възглед за живота.

Какви са основните положения на обективизма? С какво започва той?

Той започва с аксиомата, че съществуващото съществува, тоест обективната истина съществува независимо от този, който я възприема, от неговите емоции, чувства, желания, надежди и страхове. Обективизмът твърди, че разумът е единственото дадено на човека средство да възприема действителността, и единственото ръководство за действие. Под „разум” аз разбирам способността да се определя и усвоява материала, който човек придобива чрез усещанията.

В „Атлас” Вашият герой, Джон Голт, заявява: „Кълна се в живота и в моята любов към нея, че никога няма да живея заради друг, и няма да поискам от друг да живее заради мен”. Как се отнася това заявление към Вашите основни принципи?

Заявлението на Голт е афористичен израз на обективистката етика. Всяка етическа система пряко или косвено се основава на метафизиката и произхожда от нея. Етиката, произтичаща от метафизическата основа на обективизма, твърди, че доколкото разумът е главен инструмент за оцеляването на човека, негово главно достойнство е рационалността. Да използва своя разум, да разбира действителността и да постъпва по подходящ начин – това е морален императив за човека. Или поне това, което природата му на разумно същество изисква, за да оживее.

По същество обективистката етика твърди, че човек съществува заради самия себе си, че стремежът към собствено щастие е най-великата морална цел, че той не е длъжен да жертва себе си заради другите и да принася в жертва други заради себе си. Последното твърдение е отразено и в заявлението на Голт.

Какъв морал произтича от това, ако говорим за поведението на индивида?

За това подробно се разказва в „Атлас”.

Героинята на романа, както вие сама казвате, е „абсолютно неспособна да изпитва чувство на фундаментална вина”. Може ли която и да нравствена система да съществува без категорията „вина”?

Ключовата дума в цитираното от Вас изказване е „фундаментална”. Фундаментална вина не означава способност да се отнасяш критично към собствените постъпки, ако ги извършваш. „Фундаменталната вина” е признание, че човек е зъл и виновен по своята природа.

Имате предвид първородния грях?

Именно. Нито моята героиня, нито аз, нито който и да е обективист не е способен нито да приеме, нито емоционално да усети понятието „първороден грях”. Именно то отрича всяка нравственост. Ако човек е виновен по природа, значи е лишен от избор. Ако няма избор, то въпросът не се отнася до сферата на нравствеността. Нравствеността съществува само там, където волята на човека е свободна, отнася се само към действията, открити за избор.

Да смяташ човека за виновен по природа – това е противоречие в термините. Моята героиня би била способна да изпитва вина за някакви конкретни действия. Само че, бидейки високоморална и уважаваща себе си жена, тя се старае да постъпва така, че да не изпитва вина за своите постъпки. Тя постъпва абсолютно морално и затова не приема вина, която не е заслужила.

В „Атлас” един от главните герои е запитан: „Какъв е най-порочният тип човек?” Отговорът му удивлява. Той не казва „садист”, „убиец”, „сексуален маниак” или „диктатор”; той отговаря: „Човекът, който няма цел”. Все пак ми се струва, че повечето хора изживяват живота си, без ясно да са си поставили цел. Смятате ли ги за порочни?

Да, до известна степен.

Защо?

Защото тази черта на техния характер е в основата на всяко зло, споменато във въпроса Ви, тя го причинява. Садизмът, диктатурата – всеки вид зло – е следствие на бягството на човека от действителността. Следствие е на неговата неспособност да мисли. Човекът без цел – това е човек, който се носи по течението, отдава се на случайни чувства и неопределени импулси. Той е способен на всяко зло, доколкото по никакъв начин не контролира собствения си живот. А за да имаш контрол над живота си, е нужна цел, конструктивна цел.

Нима Хитлер или Сталин, ако говорим за тирани, не са имали строго поставена цел и не са контролирали живота си?

Разбира се, че не са. Забележете, че и двамата завършват дните си като пълни психопати. Тези хора не са имали чувство на собствено достойнство и, следователно, са ненавиждали всичко живо. Впрочем, тяхната психология е отразена в „Атлас” в образа на Джеймс Тагарт. Човек, който няма цел, но който е принуден да действа, насочва действията си към унищожаване на другите. Това съвсем не е конструктивна, творческа цел.

ayn-rand2

Ако човек организира своя живот около една, макар и ясно определена цел, няма ли опасност да стане прекалено тесногръд, да загуби широтата на възгледите си?

Напротив. Главната цел помага да се слеят всички грижи в живота в единно цяло. Тя създава йерархия, относителна значимост на човешките ценности, спасява човека от безсмислени вътрешни конфликти, позволява му да се наслаждава на живота в цялата му пълнота, и да пренася тази наслада във всяка област, която съзнанието му открива. А човекът, който няма цел, се губи в хаоса. Той не знае какви са ценностите му.

Не може да каже какво е важно за него и какво не. Такъв човек безцелно и безпомощно плува по течението, подчинявайки се на всеки случаен стимул, на всяка внезапна прищявка. Той не може на нищо да се наслади. Той прахосва живота си в търсене на някаква ценност, която никога не открива.

А нима опитът да отстраните прищевките от живота си и да действате изключително по рационални подбуди не води към безцветно, безрадостно съществуване?

Откровено казано, не разбирам за какво говорите. Дайте да уточним термините. Разумът е инструмент на човешкото познание, той е способност да се разбират фактите от действителността. Да се действа разумно – това означава да се действа в съответствие с тези факти. Емоциите не са инструмент на познанието. Вашите чувства не Ви дават информация за фактите, само отчасти дават представа как Вие преценявате един или друг факт. Емоциите са резултат от Вашите ценностни съждения; обусловени са от заложените във Вас предпоставки, независимо дали осъзнавате това или не.

Прищявката е емоция, причината за която не знаете, и не искате да знаете. Нека сега видим какво означава да действаш по прищявка. Това означава да действаш в състояние на временно умопомрачение. Това ли наричате „пълнокръвно”? То е пълнокръвно само в буквалния смисъл – води до кръвопролитие. Действия, несъобразени с обективните факти, могат да доведат само до разрушение.

Трябва ли напълно да игнорираме емоциите, съвсем да ги отстраним от живота си?

Разбира се, че не. Просто трябва да знаем мястото им. Емоцията е автоматична реакция, автоматично следствие от ценностната система на човека. Следствие, а не причина. Между разума и емоциите на човека няма непременно противоречие – при условие, че се спазва правилното съотношение. Разумният човек знае, или съзнателно се стреми да узнае, източника на своите емоции, основните нагласи, от които възникват емоциите. Ако тези нагласи са неверни, той го коригира. Той никога на постъпва, воден от емоции, които не може да обясни, чието значение не разбира. При оценка на ситуацията той разбира защо реагира именно така, и разбира прав ли е или не.

В него няма вътрешни конфликти, неговият разум и емоции са съединени в едно, неговото съзнание е напълно хармонично. Емоциите не са му враг, те са средство, позволяващо да се наслаждава на живота. Но той не се ръководи от емоциите, а от разума. Ако човек приема своите емоции за причина, а разума си – за пасивно следствие от тях, ако се ръководи от емоциите, а използва разума само за да оправдае емоциите си и да им придаде смисъл, тогава той постъпва аморално, обрича се на мъка, неуспех, поражение. И не постига нищо, освен разрушение – на самия себе си и на другите.

Според Вашата философия трудът и неговите постижения са висша цел в живота. Аморални ли са тези, които намират по-голямо удовлетворение в радостта от приятелството и семейството?

Ако те поставят такива неща като приятелството и семейството по-високо от собствения си творчески труд, тогава са аморални. Приятелството, семейният живот, човешките взаимоотношения, не са главното в живота на човека. Човек, който поставя другите по-високо от собствения си творчески труд, е емоционален паразит; в същото време, ако за него работата е на първо място, не възниква конфликт между нея и радостта от човешките отношения.

Мислите ли, че и жените, и мъжете са длъжни да градят живота си около работата – и ако да, около каква работа именно?

Разбира се. Аз мисля, че жените са хора. И това, което е правилно за мъжете, е правилно и за тях. Основните принципи са същите. Не се опитвам да определям коя работа е „мъжка”, няма да го правя и спрямо жените. Няма някакъв особен вид работа, която да е подходяща изключително за жени. Жените могат да си избират професия в съответствие със собствените цели и нагласи, както и мъжете.

Според Вас аморална ли е жената, която предпочита да се посвети на дома и семейството, вместо на професионалната си кариера?

Не е аморална. Бих казала, че е непрактична, доколкото грижата за дома не може да е пълноценна работа, с изключение на времето, когато децата още не са пораснали. Обаче ако тя иска да има семейство и изцяло да му се посвети, макар и за известно време, би трябвало да подходи към това като към професионална дейност. Тоест, да изучи предмета, да установи правила и принципи, посредством които възнамерява да възпитава децата, да подходи към задачата от позицията на интелекта. Това е много отговорна задача и много важна, но само когато към нея подхождат като към наука, а не просто като към емоционална прищявка.

А къде според Вас в живота на рационалния човек, чиято единствена и главна страст е работата, е мястото на романтичната любов?

Това е главната награда за такъв човек. Единственият човек, способен да изпита дълбока романтична любов – това е човекът, движен от страстта си към работата. Любовта изразява чувството на собствено достойнство, най-дълбоките ценности в характера на мъжа и жената. Влюбваш се в човек, притежаващ същите ценности. Ако човек няма ясно определени ценности и нравствени сили, той не е способен да оцени по достойнство друг човек. В тази връзка бих искала да цитирам „Изворът”, където един от героите произнася фраза, често повтаряна от читателите: „За да кажеш „Аз те обичам”, първо трябва да се научиш да казваш „Аз”.

Твърдите, че личното щастие – това е висша цел, и че саможертвата е аморална. Отнася ли се това за любовта в същата степен, както за работата?

Към любовта в най-голяма степен в сравнение с всичко останало. Когато сте влюбени, това означава, че човекът, когото обичате, става извънредно важен за Вас и Вашия живот. А това е много егоистично. Ако не бяхте егоист в това отношение, това неизбежно би означавало, че присъствието и изобщо съществуването на любимия човек не Ви носи никакво удоволствие или щастие, и че Вие обичате този човек от съжаление, че се принасяте в жертва.

Няма нужда да казвам, че подобна роля не би се харесала на никого, и никой не би се съгласил да я играе. Любовта не е саможертва, тя е най-дълбинното утвърждаване на нашите лични потребности и ценности. Човекът, когото обичате, Ви е необходим заради Вашето собствено щастие. И това е най-големият комплимент, който сте в състояние да направите на този човек.

Вие осъждате пуританското разбиране, че плътската любов е уродлива и порочна, и в същото време пишете, че: „Безразборните връзки и мимолетните увлечения са типични за хора, които смятат за порочни и секса, и самите себе си”. Твърдите ли, че „подредените” връзки и трайните увлечения в секса са нравствени?

Бих казала, че сериозният и избирателен полов живот не може да се нарече „увлечение”. Самото понятие подсказва лекомислен и несериозен подход към нещата. Считам секса за един от най-важните аспекти на човешкия живот и следователно към него не може да се подхожда лекомислено и несериозно. Нормалният полов контакт е възможен само на основата на най-големите ценности у човека. И затова смятам половата разпуснатост за безнравствена. Не защото сексът е зло, а защото сексът е нещо много твърде важно, твърде ценно.

Означава ли това според Вас, че полова връзка могат да имат само брачни партньори?

Не непременно. Сексът подсказва, че между хората има твърде сериозни взаимоотношения. Ще доведат ли тези отношения до брак, или не – това зависи от обстоятелствата, от всичко, което заобикаля тези хора в живота. Считам брака за много важна институция, но само в случай, че двама души са намерили един в друг този, с когото искат да прекарат остатъка от живота си. А на този въпрос нито един мъж, нито една жена не могат да отговорят категорично и веднага. Когато такава категоричност се появи, когато изборът е окончателен, тогава, разбира се, бракът е много желан.

Но от това не следва, че отношенията, възникнали когато не е имало такава категоричност, са порочни. Мисля, че дали една връзка ще прерасне в брак, зависи от знанията, от положението и състоянието на партньорите, и само на тях двамата принадлежи правото да решават този въпрос. Нравствено е и едното, и другото – но само при условие, че двете страни сериозно се отнасят към своите отношения и че тези отношения се базират на ценности.

Като борец за делото на просветения егоизъм, как се отнасяте към факта, че много хора стават, така да се каже, хедонисти и посвещават живота си на удоволствията?

Аз съм принципен противник на философията на хедонизма. Хедонизмът – това е учение, провъзгласяващо за благо всичко, което доставя удоволствие, и следователно – удоволствието е не първопричина, а следствие. За нравствено може да се счита това удоволствие, което произтича от рационалното оценъчно съждение, че удоволствието само по себе си не е нито ръководство за действие, нито критерий за нравственост. Противното би означавало, че се ръководите от случайни чувства, емоции, мимолетни прищявки – но не от разума.

Моята философия е пълна противоположност на хедонизма. Аз твърдя, че случайно, с помощта на произволни, субективни средства, не можете да постигнете щастие. То е достижимо само на основата на рационалните ценности. Под рационални ценности изобщо не разбирам това, което човек може сляпо и произволно да обяви за рационално. Да определи рационални критерии за това към какви рационални ценности да се стремим – това е задача на етиката, на науката за нравствеността.

Някъде Вие казвате, че мъж, който губи време, тичайки след жени, е човек, „който презира сам себе си”? Бихте ли уточнили какво имате предвид?

Този тип мъже сменят местата на причина и следствие по отношение на секса. Сексът е израз на самоуважението на човека, на неговата самооценка. Но човек, който не цени себе си, се стреми да обърне процеса обратно. Той се стреми да извлече самоуважение от своите сексуални победи, което по принцип е невъзможно. Той не може да придобие собствена ценност на базата на броя жени, за които представлява ценност. Но тъкмо с такава безнадеждна работа се опитва да се занимава.

Вие се борите с представата, че сексът е „неподвластен на разума”. Но нима сексът не е ирационален биологичен инстинкт?

Не. Да започнем с това, че в човека въобще няма никакви инстинкти. Във физическо отношение сексът е способност. Но това, как човек ще проявява тази способност и кого ще сметне за привлекателен, зависи от неговите критерии за ценност. Това зависи от предпоставките, които могат да бъдат съзнателни или несъзнателни и които определят неговия избор. Именно по такъв начин неговата философия управлява половия му живот.

ayn-rand-800x430

В „Атлас” Вие пишете: „Във всяка работа има две страни. Едната от тях е правилна, другата –неправилна. Но средата винаги е зло”. Това не е ли едностранчив, черно-бял подход към ценностите?

Разбира се. Аз категорично поддържам черно-белия възглед за света. Нека да обясня. Какво се разбира под „черно и бяло”? Добро и зло. Преди всичко трябва да си обясните какво е черно и какво — бяло, доколкото сивото е само смес от тези два цвята. А когато сте установили, че едната алтернатива е добро, а другата – зло, нищо не оправдава избора ви да ги смесите. Няма оправдание, когато избираш дори част от нещо, което е зло, ако предварително знаеш това.

Значи вярвате в абсолюта?

Да.

В такъв случай, можем ли да наречем обективизма „догма”?

Не. Догмата е набор от убеждения, приети на доверие; тоест, без рационална обосновка и даже въпреки очевидното. Догмата е въпрос на сляпа вяра. Обективизмът е пълна противоположност на догмата. Според обективизма не трябва да приемате никаква идея или убеждение, ако не можете да докажете истинността му с помощта на разума.

Не може ли обективизмът да се превърне в догма, ако получи широко разпространение?

Не. Забелязах, че обективизмът сам се защитава от тези, които искат да го превърнат в догма. Доколкото обективизмът изисква да използвате разума си, тези, които се опитват да вземат принципите му и безразсъдно и безразборно да ги прилагат към всички конкретни житейски обстоятелства, откриват, че това е невъзможно. Скоро им се налага или да се откажат от обективизма, или да го приемат. Когато казвам „да го приемат”, имам предвид да използват собствения си разум, собственото мислене, за да разберат как да прилагат принципите на обективизма към конкретните проблеми в техния живот.

Какво място във Вашата философска система заема състраданието?

Смятам, че трябва да съчувстваме само на тези, които са невинни жертви, а не на тези, които са нравствено виновни. Ако изпитваш състрадание към жертвите на концлагера, не можеш да изпитваш състрадание и към палачите. Ако изпитваш състрадание към палачите, това е морално предателство по отношение на жертвите.

Ще бъде ли нарушение на принципите на обективизма, ако някой пожертва себе си, заставайки на пътя на куршум, насочен към друг?

Зависи от обстоятелствата. Аз бих застанала на пътя на куршума, ако е насочен към моя съпруг. Ако човек умира, защитавайки това, което му е скъпо, това не е никаква саможертва. Ако тази ценност е достатъчно значима, няма да искате да живеете без нея. Това се отнася и за всички така наречени „жертви на любовта”.

А готови ли сте Вие и Вашите последователи да отидете на смърт заради своето дело? И има ли изобщо такава добродетел за обективиста, противник на саможертвата, нещо, заради което си струва да отидеш на смърт?

В книгата ми „Атлас изправи рамене”има ясен отговор на този въпрос. Аз казвам, че човек е длъжен да живее заради своите ценности, ако трябва – да се бори за тях, доколкото същността на самия живот е да придобиваш ценности. Човек не живее автоматично. Той е длъжен за живее като разумно същество и няма право да приема нищо по-малко. Ако си остане животно, няма да оживее.

Даже такава най-проста ценност като храната трябва да се създаде от човека – трябва да се отгледа, да се обработва. Човек е длъжен да завоюва и защитава всички ценности и ако нещо ги заплашва, да е готов да се бори, и ако трябва – да умре за правото да живее като разумно същество. Вие питате готова ли съм за умра за обективизма? Да, готова съм. Но, което е по-важно, готова съм да живея за него. А това е далеч по-трудно.

Отдавайки толкова голямо значение на разума, Вие влизате във философски конфликт със съвременните писатели и поети, много от които, по техните собствени признания, са мистици, или както още ги наричат, ирационалисти. Защо се получава така?

Защото в изкуството има философска основа, а основните философски тенденции сега са различни форми на неомистицизма. Изкуството отразява възгледите на художника за човека и за живота. Доколкото болшинството художници не създават своя собствена философия, те съзнателно или несъзнателно се влияят от водещите философски течения на своето време. Голяма част от съвременната литература е точно отражение на съвременната философия. Има над какво да се размишлява!

Нима художникът не е длъжен да отразява своето време?

Не. Писателят е длъжен да бъде активен духовен лидер на своето време, а не пасивен последовател, носещ се по течението. Писателят е длъжен да формира ценностите на своята култура, да изразява и конкретизира ценностните авторитети на човешкия живот. Такава е същността на романтическата школа в литературата, която днес почти е слязла от сцената.

И къде се оказахме сега – имам предвид литературата?

В задънената улица на натурализма. Натуралистите твърдят, че авторът е длъжен да бъде безстрастен фотограф или репортер, който безкритично записва всичко, което вижда. Според романтизма писателят представя нещата такива, не каквито са в дадения момент, а според Аристотел, „каквито могат и трябва да бъдат”.

Искате да кажете, че сте последната от романтиците?

Или първата от завръщащите се романтици, ако използвам израза на един от моите герои в „Атлас”.

Разговор на Алвин Тофлър с Айн Ранд, списание „Плейбой”, 1964 г.;

Превод: Калин Манолов; източник: www.rand-bg.com

Facebook Comments