Аристотел – Умният човек ще се съгласи с умния, глупавият обикновено не се съгласява нито с умните, нито с глупавите

Аристотел е древногръцки философ и учен, един от най-големите гении на Античността и е наричан „Баща на науката“. Ученик на Платон и учител на Александър Македонски, Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорологияи физика. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология,реторика и теология. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание.

aristotel-2

ЦИТАТИ И БИОГРАФИЯ : 

  • Аристотел невинаги е Аристотел.(тоест и мъдрецът може да сгреши)
    Aristoteles non semper Aristoteles (лат.)
  • Благоразумието трябва да е нещо средно между своеволието и безчувствието.
  • Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката.
  • Всяка платена работа обсебва и разваля ума.
  • Във всички творения на природата има нещо за възхищение.
  • Голото тяло не е причина за срам. Срамувайте се от това, което мислите за него.
  • Губим време, за да си осигурим работно време и водим битки, за да живеем в мир.
  • Да бъдеш добър човек и да бъдеш добър гражданин невинаги е едно и също нещо.
  • Добре започнатото е наполовина свършено.
  • Достойнството на силата е в яснотата.
  • Законът е ред, а добрият закон е добър ред.
  • Който е приятел на всички, не е приятел на никого.
  • Мъдростта е най-точната наука.
  • Навикът във всичко да се търси смешното е най-явният признак за посредственост — защото смешното винаги е на повърхността.
  • Не към удоволствие, към безболезненост се стреми разумният.
    Quod dolore vacat, non quod suave est, persequitur vir prudens (лат.)
  • Нещастието сплотява хората.
  • Нищо така не разрушава човека, както продължителното телесно бездействие.
  • О, приятели мои! На света няма приятели!
  • Образованието е най-добрата осигуровка за старините.
  • Остроумието е образовано нахалство.
  • От нас зависи да бъдем добри или лоши.
  • Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.
    Amicus Plato, sed magis amica veritas (лат.)
  • По природа всички хора се стремят към познание.
  • По-добре под властта на закона, отколкото под тази на индивида.
  • Познанието започва от почудата.
  • Природата не върши нищо безполезно.
  • Приятелството е като една душа в две тела.
  • Разумният търси не това, което е приятно, а това, което го спасява от неприятностите.
  • Свободата е основата на демократичната държава.
  • Умният човек ще се съгласи с умния, глупавият обикновено не се съгласява нито с умните, нито с глупавите.
  • Умът е не само в знанието, но и умението то да се прилага.
  • Човекът е обществено животно.
    Homo est animal sociale (лат.)
  • Човекът извън обществото е или Бог или звяр.
    Homo est animal sociale (лат.)
  • Човекът по природа е политизирано животно (zoon politikon).
  • Човешката общност се простира дотам, докъдето стига човешкият глас.
  • Хората се делят на три групи — тези, които са живи, тези, които са мъртви, и тези, които са на море.

Както и при много други личности от Античността, сведенията за живота на Аристотел са ограничени и много подробности остават спорни или неясни. Писаните през Античността биографии често са спекулативни и съвременните изследователи приемат за безспорни само част от сведеният в тях.

Аристотел, чието име означава „най-добра цел“, е роден през 384 г. пр.н.е. в древногръцкия град Стагирана Халкидическия полуостров, откъдето идва прозвището му Стагирит. Баща му Никомах (fl.: 375 пр.н.е.) е личен лекар на македонския цар Аминта III. Майка му се казва Фестия, дъщеря на лекар от градХалкида, клерухия на Атина на остров Евбея. Той има брат Аримнест и сестра с името Аримнеста.

Сведенията за детството на Аристотел са оскъдни, но се предполага, че прекарва известно време в македонския царски двор. Баща му умира, когато той е още дете, и негов настойник става Проксен отАтарней, съпруг на сетра му Аримнеста.

Първоначално Аристотел е обучаван от Проксен, а когато става на около осемнадесет години, заминава за Атина, където продължава обучението си в Академията на Платон и остава там близо две десетилетия. Той напуска Атина около 347 г. пр.н.е. – според традицията, защото е недоволен от Спевсип, наследник на Платон начело на Академията, но е възможно да заминава и още преди смъртта на Платон, опасявайки се от антимакедонските настроения в Атина. Връзката между възгледите на Аристотел и Платон е предмет на спорове. Докато някои изследователи смятат философията на Аристотел за постепенно еволюирала от възгледите на Платон, други я смятат за напълно несъвместима с правилното разбиране на платонизма.

След като напуска Атина, Аристотел отива, заедно с Ксенократ, при своя съученик Хермий, тиран на град Атарней в Мала Азия. През този период той пътува с Теофраст до остров Лесбос, където двамата изследват местната флора и фауна. В Атарней Аристотел се жени за Пития, осиновена дъщеря или племенница на Хермий, от която има дъщеря, също наречена Пития.

Малко след смъртта на Хермий през 343 г. пр.н.е. Аристотел напуска Атарней и по покана на македонския царФилип II става учител на сина му, бъдещият Александър Велики, който тогава е на 13 години. В Македониятой оглавява царската академия и преподава не само на Александър, но и на други благородници, сред които и бъдещите царе Птолемей и Касандър.

Не са запазени достоверни сведения за отношенията между Аристотел и Александър. Според някои автори Аристотел окуражава бъдещите източни завоевания на Александър, а отношението му към света е силно етноцентрично. Той съветва ученика си да бъде „водач за гърците и деспот за варварите, да гледа на първите, като на приятели и роднини, а да се отнася към вторите, като към зверове или растения“.Други изследователи подчертават несъвместимостта между възрастта, характера и възгледите на двамата и отхвърлят каквото и да е взаимно влияние между тях.

 

Училището на Аристотел от Густав Адолф Шпангенберг, фреска 1883 – 1888

 

„Аристотел пред бюста наОмир“, картина от Рембранд

През 335 г. пр.н.е. Аристотел отново е в Атина, където основава своятаЛикейска школа, където преподава в продължение на 12 години. По това време умира съпругата му Пития и той живее с нейната бивша робиня Херпилис[12] и вероятно има с нея син Никомах (ок. 325 пр.н.е.), който е философ, ученик на Теофраст и Аристип и пише Етика в шест книги и коментари към книгите по физика на баща си.[13] Според някои източници има връзка и с бъдещия филолог Палефат.

Смята се, че по време на своя престой в Атина между 335 и 323 г. пр.н.е.Аристотел съставя много от своите съчинения.[10] Той пише множество диалози, от които са оцелели само отделни фрагменти. Запазените до днес текстове са главно трактати, повечето от които първоначално не са предназначени за публикуване, а да служат като помощно средство при преподаването. Най-значимите сред тях са „Физика“, „Метафизика“, „Никомахова етика“, „Политика“, „За душата“ и „Поетика“.

Освен че работи в почти всяка област на познанието по това време, Аристотел има значителен принос към повечето от тях. В природните науки той изучава анатомията, астрономията, географията, геологията, ембриологията, зоологията, метеорологията и физиката. В областта на философията пише за държавно управление, естетика, етика, икономика, метафизика, психология, реторика и теология. Изучава също образованието, чуждестранните обичаи, литературата и поезията. Сборът от неговите съчинения представлява своеобразна енциклопедия на древногръцкото познание, като според някои изследователи Аристотел е последният човек в историята, който е знаел всичко, което е можело да се знае по неговото време.

В края на живота си Александър Македонски е обхванат от подозрения за заговор срещу себе си и отправя писмени заплахи към Аристотел. Философът публично изразява пренебрежението си към претенциите на Александър за божественост, а неговият родственик Калистен е екзекутиран за измяна. Според разпространена в Античността легенда, Аристотел има връзка с внезапната смърт на Александър, но за това няма надеждни доказателства.

След смъртта на Александър през 323 г. пр.н.е., в Атина се засилват антимакедонските настроения и Аристотел става една от техните жертви. През 322 г. пр.н.е. той е обвинен, че не почита боговете и заминава за имението на майка си в Халкида. Заявява, че няма да позволи атиняните да прегрешат два пъти пред философията, намеквайки за смъртната присъда на Сократ. По-късно през същата година той умира от естествена смърт в Халкида.

Аристотел оставя завещание, в което иска да бъде погребан до съпругата си, а за главен изпълнител на волята си оставя своя ученик Антипатър. Школата му продължава съществуването си, като по негово желание старият му приятел и ученик Теофраст заема ръководното място.

 

Аристотел, детайл от „Атинската школа“ на Рафаело

Аристотеловото наследство

Наследник на перипатетическата школа е Теофраст. От него оригиналните съчинения на Аристотел преминават в ръцете на Нелей и в следващите три века те остават недостъпни, докато в обръщение влизат различни копия и имитации. В началото на новата ера оригиналите са издирени и издадени в Рим от Андроник Родоски.

В 6 век, когато Римската империя окончателно запада, Боеций превежда на латински съчиненията, от които се състои т.н. „Органон“. Едва в 12 век започват да се появяват преводи и други текстове, като първоначално използват и арабските им версии. През Ренесанса излизат и първите преводи на местни европейски езици.

Авторитетът и популярността на Аристотел са причината за поява на множество псевдо-аристотелови съчинения, писани на гръцки, арабски или латински. Идентифицирането на автентичните текстове е трудно решим проблем, за който едва след края на 19 век бива установен консенсус.

Възгледи

Логика

 

Аристотел, от Франческо Айец

Аристотеловата „Първа аналитика“ се смята за първото изследване в областта на формалната логика,която остава доминираща в западната логика до развитието на математическата логика през XIX век. Столетия по-късно Кант твърди, че теорията на логиката на Аристотел напълно съответства на ядрото надедуктивния метод.

Самият Аристотел твърди, че „по темата за съжденията“ не изхожда от „нищо с по-ранна дата, за което си струва да се говори“. В същото време Платон отбелязва, че синтаксисът е създаден преди него – от Продик, който проявява загриженост за точното използване на думите. Логиката изглежда произлиза от диалектика – ранните философи често използват в своите дискусии техники като довеждане до абсурд, но не стигат до истинско обяснение на логическите заключения. Дори Платон се затруднява с логиката – макар че има ясна представа за дедуктивния метод, той не успява да конструира на практика дедуктивна система, а разчита преди всичко на своята диалектика.

Платон смята, че дедукцията просто следва от предпоставките, така че се фокусира върху поддържането на солидни предпоставки, от които естествено да следват заключенията. Той разбира, че би било полезно да разполага с метод за получаване на заключения, но не успява да го развие. Най-добрият му опит в тази насока е развит в книгата „Софистът“.

Това, което днес е известно като „Аристотелова логика“, е наричано от самия Аристотел „аналитика“. Терминът „логика“ той използва за диалектиката. Повечето от трудовете на Аристотел вероятно не са запазени в първоначалния си вид, тъй като вероятно са редактирани от ученици и по-късни преподаватели. Текстовете му в областта на логиката са събрани в началото на I век в шест книги с общото наименование „Органон“:

  1. Категории
  2. За тълкуването
  3. Първа аналитика
  4. Втора аналитика
  5. Топика
  6. Софистически опровержения

Редът на книгите, както и на текстовете, от които са съставени, не е сигурен. Списъкът е подреден от изследователите на Аристотел, като започва от основите, анализа на простите термини в „Категории“ и анализа на предпоставките и техните елементарни отношения в „За тълкуването“ и се стига до разглеждането на по-сложни форми, като съжденията (в двете „Аналитики“) и диалектиката (в „Топика“ и „Софистически опровержения“). Първите три трактата образуват ядрото на логическата теория в тесен смисъл –граматиката на езика на логиката и коректните правила за разсъждаване.

Има още една книга на Аристотел, невключена в „Органон“, която също се занимава с логиката – четвъртата книга на „Метафизика“.

Епистемология

Както учителя си Платон, Аристотел в своята философия се стреми към универсалното. Неговата онтология обаче отрива универсалното в специфични неща, които нарича същност на нещата, докато в тази на Платон универсалното съществува отделно от конкретните неща и представлява техен прототип или образец. По тази причина за Аристотел епистемологията се основава на изследването на конкретни явления и се издига до познание на същностите, докато за Платон тя започва с познание за универсалните форми (или идеи) и се спуска към познание за конкретното в дадена реалност. В известен смисъл методът на Аристотел съчетава индукция и дедукция, докато този на Платон е по същество дедукция от априорни принципи.

В Аристотеловата терминология „натурфилософия“ е дял на философията, изучаващ явленията на природния свят и включва подобласти, които днес бихме определили като физика, биология и останалите природни науки. В наши дни обхватът на философията е ограничен до по-общи или абстрактни области, като етика и метафизика, в които логиката играе водеща роля. Днешната философия като цяло изключва емпиричните изследвания на природния свят със средствата на научния метод. В същото време философските работи на Аристотел обхващат практически всички страни на интелектуалните изследвания.

В широк смисъл Аристотел поставя философията в контекста на разсъждението, което той също описва като „наука“, без да влага в този термин съвременния смисъл на научния метод. За Аристотел „всяка наука е или практическа, или поетическа или теоретическа“. Под практическа наука той разбира етиката и политиката, под поетическа – изследването на поезията и другите изкуства, а под теоретическа – физиката, математиката иметафизиката. Така ако логиката („аналитиката“) се разглежда като област, предхождаща философията, разделението на Аристотеловата философия би включвало: (1) логика; (2) теоретическа философия, включваща метафизика, физика и математика; (3) практическа философия; (4) поетическа философия.

Във времето между своите два престоя в Атина – между Академията и Лицея – Аристотел провежда повечето от научните изследвания и разсъждения, с които е известен днес. Всъщност по-голямата част от неговия живот е посветена на изучаването на природните науки. Аристотеловата метафизика съдържа наблюдения за природата на числата, но той няма оригинални приноси към математиката. В същото време той провежда собствени оригинални изследвания в различни природни науки – ботаника, зоология, физика, астрономия, химия, метеорология и други.

Работите на Аристотел в областта на природните науки се фокусират върху качествата и рядко съдържат количествени оценки. С широкото навлизане на математическите методи в природните науки след XVI век, неговите приноси в тази област започват да се оценяват като безнадеждно неадекватни. В тях изцяло отсъстват концепциите за маса, скорост, сила или температура. Той има обща представа за бързина и топлина, но не и количествено разбиране за тях, донякъде заради липсата на основни експериментални уреди, като часовници и термометри.

Текстовете на Аристотел съдържат множество научни наблюдения, смесица от изпреварила времето си прецизност и куриозни грешки. Например, в своята „История на животните“, той твърди, че мъжете имат повече зъби от жените. Йоан Филопон, а по-късно и Галилео Галилей, демонстрират с прости експерименти невярността на Аристотеловата теория, че по-тежките предмети падат по-бързо от по-леките.[26] В същото време Аристотел отхвърля твърдението на Демокрит, че Млечният път е съставен от „тези звезди, които са засенчени от земята от слънчевите лъчи“, посочвайки (правилно, макар че аргументът му е отхвърлян дълго време), че „размерът на слънцето е по-голям от този на земята, а разстоянието от звездите до земята е много пъти по-голямо, отколкото от слънцето“, поради което „слънцето свети към всички звезди и земята не засенчва никоя от тях“.

На места Аристотел отива твърде далеч, извеждайки закони на Вселената от прости наблюдения и твърде широки разсъждения. Днешният научен метод предполага, че такова мислене без достатъчни факти е неефективно и че определянето на валидността на дадена хипотеза изисква много по-задълбочени експерименти от тези, с които Аристотел аргументира своите закони.

Аристотел поддържа и някои груби грешки в науката. Той излага една геоцентрична космология, според която Земята е ротационен център на Вселената и която остава широко приета до XVI век. Тъй като Аристотел е най-уважаваният философ от мислителите по време на Ренесанса и след него, те често приемат неговите грешки за даденост, което забавя развитието на науката през този период.

Въпреки недостатъците на някои научни възгледи на Аристотел, той има значителен принъс за напредъка на много научни области. Така той поставя основите на логиката като формална наука и създава биологична система, която е надмината едва след две хилядолетия. Освен това той въвежда фундаменталното разбиране, че природата е съставена от променливи обекти и че изучаването на техните промени може да даде полезно познание за стоящите в основата им константи.



Магнифисонз.com  – Всеки ден нови статии за култура и изкуство. Потърсете още на главната страницa и в категориите.

–––––––––––––-

Още в Magnifisonz.com : 

Данте – За една жена е по-добре да бъде красива, отколкото умна, защото мъжете по-добре виждат, отколкото мислят

Dante_and_beatrice

Сократ – Наслаждавайте се на себе си, защото е по-късно, отколкото си мислите

sokrat

Цицерон – Всичко прекрасно се среща рядко

ciceron

Сенека – Златото се изпробва с огън, жената със злато, а мъжът с жена

seneka1

Марк Аврелий – Не бива да се гневим на нещата, защото тях не ги е грижа

mark avrelii

Имануел Кант – Геният е талант да се създава нещо, за което няма определени правила

kant

Facebook Comments