Хулио Кортасар – От всичките ни чувства надеждата е единственото, което не ни принадлежи. Надеждата принадлежи на живота

hulijo cortazat

Хулио Кортасар е аржентински писател и поет, представител на направлението магически реализъм, автор на няколко експериментални романа и на множество разкази.

Хулио Флоренсио Кортасар е роден в Брюксел, Белгия, на 26 август 1914 г. Родителите му са аржентинци и през 1918 г. се връщат с него в Буенос Айрес.

Завършва Педагогическото училище „Мариано Акоста“, после учи една година в Буеносайреския университет, но прекъсва следването си поради липса на средства. Няколко години преподава в гимназии в малките градчета Боливар и Чивилкой в провинция Буенос Айрес. През 1944 г. става преподавател пофренска литература в новооткрития по това време Университет Куйо в Мендоса.

 

Мемориална изложба за Хулио Кортасар в Париж, 2010 г.

Противопоставя се на перонисткия режим и през 1951 г. се възползва от отпуснатата му от френското правителство стипендия и емигрира във Франция, където остава до края на живота си. Там работи като преводач за ЮНЕСКО. Освен това превежда и художествена литература, като сред преводите му на испански са „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо, „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар и събраните съчинения на Едгар Алън По.

През 60-те години Кортасар активно се ангажира с левичарски възгледи, подкрепяйки Кубинската революция, сандинисткотоправителство в Никарагуа, и борбата за човешки права в Латинска Америка. Политическата му ориентация става повод неговите творби да се превеждат на български език през 70-те години, макар естетиката и формализмът им да са в разрез с тогавашната идеология.

По същите съображения през 1981 г. Франсоа Митеран му дава френско гражданство, (както и на Милан Кундера). Кортасар умира от левкемия на 12 февруари 1984 г. в Париж.

ЦИТАТИ И СТИХОВЕ :

„Като цитираме другите, ние цитираме себе си.“

„Паметта е огледало, което скандално лъже.“

„Аз осъзнах, че търсенето е моят символ, емблемата на тези, които излизат през нощта без нищо в ума, разрушителите на компаси.“

„Ние повече не вярваме, защото е абсурдно. Но трябва да вярваме, именно защото е абсурдно.“

„Суета е да вкараш в историята нещо различно от самата история.“

„От всичките ни чувства надеждата е единственото, което не ни принадлежи. Надеждата принадлежи на живота.“

„Нищо не е по-комично от приемането на сериозността като ценност, която трябва да характеризира цялата важна литература.“

„Така си я караха, Пънч и Джуди, привличаха се и се отблъскваха, както и трябва да бъде, ако човек не иска любовта да свърши като картичка или като романс без думи. Но любовта, тази дума…“ – из „Игра на дама.“

„Да излезе, да направи, да приведе в ред не бяха неща, които помагат на човек да заспи. Да приведе в ред, какъв израз. Да направи. Да направи нещо, да направи добро, да направи пиш, да направи така, че да мине времето – действието във всичките му разновидности. Но зад всяко действие има протест, защото всяко действие означава да се излезе от, за да се стигне до, или да се премести нещо, за да бъде то тук, а не там, или да се влезе в онази къща, вместо да не се влиза, или пък да се влезе в другата до нея, тоест във всяко действие има приемане на някаква липса, на нещо, което все още не е направено, но може да бъде направено, мълчалив протест срещу непрестанната очевидност на липсата, на непълнотата, на недостатъчността на настоящето. Да вярваш, че действието може да даде пълнота или че сборът от действия наистина може да е равнозначен на един живот, достоен за това име, бе илюзия на моралист. По-добре беше да се откажеш, защото отказът от действие беше самият протест, а не неговата маска“ – из „Игра на дама.“

„Ако яснотата на мисълта води до бездействие, не ставаше ли тя подозрителна, не прикриваше ли една особено демонична форма на слепота?“ – из „Игра на дама“

„Музиката – меланхоличната храна за душите на влюбените.“

„Охлювът живее по начина, по който аз искам да живея. Той носи своя дом винаги със себе си.“

„Само ако живее абсурдно човек може да се отърве от цялата тази вечна абсурдност.“

„Човешката история е тъжният резултат от това всеки да се грижи само за себе си.“

Много от това, което съм написал, се подрежда под знака на ексцентричността, защото между живеене и писане никога не съм допускал ясна разлика – ако живеейки, успявам да прикрия едно частично участие в моето положение, то не мога да го отрека в онова, което пиша, защото пиша именно тъй като не съм или съм наполовина.

„За моя отвратителен оновавремешен реализъм дава допълнителна представа това, че обикновено намирах монети по улицата, докато се разхождах с леля си, ала най-вече сръчността, с която, след като ги бях откраднал у дова, ги пусках, а пък леля ми гледаше някоя витрина, за да се втурна да ги събирам и да упражнявам непосредствено правото да купувам бонбони. Но пък на леля ми ѝ беше много присъщо фантастичното, понеже никога не намираше необичайно това прекалено често повтаряне и дори споделяше въздбудата от находката и някой бонбон.“

СТИХОВЕ :

Аржентински песни

I
Евтино кухо време
в което меки китари
ти се заплитат в краката
а жени без лице
без гърди без мигли
с утроба от камък
по пътищата плачат.

Ах тази вихрушка
без листа без птици
кучетата по гръб
напразно душат
материя оголена
от аромат и радост
без яребици полъх
без време без приятел
животът без родина
мълчанието на бича
който дори не удря.

II
Реката слиза по бреговете
с променливото си безстрастие
градът я възприема
като ленива кучка.

Нито любов, нито очакване, нито сражение
на разказвача срещу нищото.
Отпуснат като куртизанка
гледа реката си Буенос Айрес.

Времето, този сив компадре*,
мотае се наоколо и нищичко не прави.


* Традиционно за по-низшите слоеве обръщение в Аржентина, побратим – Бел. прев.

Demons et merveilles

За ветрове и хълмове
за неща наименувани за да успеят
да влязат в света като дървеса и облаци

И за загадките разкрити във луните
разчупени по щерни или върху пясъка

аз казал съм и съм очаквал

Мисля че нищо не помага срещу тази ласка
изгаряща все по-нагоре кожата

Нито мълчанието пуснало юздите на мечтите

Живеене
о гледка за прерязано око
отпуснато по гръб
и вечно

От „Дивертименто“ (1950)

Поема

Обичам те по вежда, по коса, препирам се за теб по коридори
страшно бели, там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име и те изтръгвам нежно като
белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния и лентите,
заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, нито с тази права
коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, където виното е
и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това – обичам те и има време, а е и студено.

За Любич Милош

Във всяко обиталище из къщата на спомена, във тези
дюкянчета за сечива, където висят птиците на сънищата,
с глави надолу, с древните си крясъци, със мирис на
изсъхнали тръстики,
между варели и кореспонденция, там може би се крие
предметът или името, а може би по-малко – само сянката,
която трябваше да пазим, а оставихме да си отиде
един ден с вятъра помежду две целувки.
Като предъвкване горчиво, молец, проправящ пътя си
във филца или като заглъхващ гонг, който изтръгва часа
паяк,
така понякога сърцето – уморено, тъжно, започва пак
по вехтия кадастър безкраен ритуал на
преброявания,
смътни ветрила, димни завеси – паравани,
които вече нищо не разделят, парче плат, в което се преструват
на живи кухи и останали без кръв мухи,
така упорства да се вкопчи като ръка, опипваща
лицата
докосвайки, разпитвайки прашасалите вежди, полуотворените
устни,
или несръчна музика, вечен рефрен, който се завръща,
за да фиксира в ъгълче от паметта точното място,
където една сълза
веднъж завинаги отрони се в един различен свят и
промени живота ни
недоловимо, докато се превърнахме
в това, което сме, това сляпо пиано, тези пръсти,
търсещи в пепелта вежди и устни.
Всичко изглежда официално – чай, чашките
мастика,
старици с дъх на камфор, газени воали, новини
– с въздишки и със паузи – за каращи се братя,
за смяна
на родина, за любови премълчани, които са обаче
– щори, шалче,
по стойките горят с мушкатите в квартала,
блуждаят като лампата, започнала да мига, а
някой пита
не е ли късно и дали децата вече спят.

Из цикъла КОРАБОКРУШЕНИЯ НА ОСТРОВА
Хавана 1967

Бог на телата

… грабвай стрелите, Амуре,
с които надвиваш над всички…
Овидий, Метаморфози, V,365*

Ти си бог на телата, даваш и отнемаш медената сладост
на най-дълбоката прегръдка
изживяваш наслада във вика ни, в постепенното изкачване до
удоволствието,
а после се понасяш във покоя
– медуза в полусън между вода и слънце.

Но чакаш и
във словото, тогава си най-страшен,
приклякваш свит зад всяко име и когато
излиза от забравата някаква дума, изричана от нас
между целувки или сълзи, или Лондон,
о, най-горчив от всички господари, как забиваш
своето копие – безкрай от пяна – в средата на корема ми,
и ноктити ти – изтезание, право в устата!

Не мога да изричам нощ, да изрека сълза,
да пусна това име да политне като гълъб към покривите
на Париж,
да повторя жуженето на кошера,
да бъда в тези сладки срички вятър и камбана,

защото ти си също там, с твойте орли и с твойте кучета,
единствена реалност след толкова забрава, толкоз време,
господарят с мраморния смях срещу небето,
със слабини в зенита, със гърба си нощен.


* Прев. Георги Батаклиев

***

Пътуване невероятно,
неподвижно в световъртежа
косата ти сенките ти под очите
пътуване
спиралите на скока
грохотът от този, който пада
тила ти, гърлото ти
котвата
клаксон сред мъглата
кръста ти гърба ти

От „Последен рунд“ (1969)

Доброто дете

Няма да мога да развържа обувките си, да оставя градът
да ме хапе по краката
няма да се напивам под мостовете, да правя стилистични
грешки.
Приемам тази участ на изгладените ризи,
Идвам навреме за кината, отстъпвам мястото си
на госпожите.
Не ми понася дългото объркване на сетивата, предпочитам
Пастата за зъби и хавлиените кърпи. Ваксинирам се.
Гледай що за нещастен влюбен, неспособен да скочи в
езерцето
и да ти донесе червена рибка
сподирен от гнева на полицаи и детегледачки.

Да бъде четено като въпрос

Виждал ли си
виждал ли си наистина
снегът звездите кадифеното пристъпване на бриза
Докосвал си ли
докосвал ли си ти наистина
ястието хляба лицето на жената която толкова обичаш
изпитал ли си
като удар в челото
мига задъхването падането бягството
Узнал ли си
узнал със всяка пора на своята кожа
че очите ти ръцете ти полът ти сърцето ти тъй меко е
трябвало да хвърлиш
трябвало е да оплачеш
и трябвало е да измислиш пак.

Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *