Ернст Щадлер – Фонтаните шумят като насън / стихове

Ернст Щадлер  е немски поет, критик, есеист и преводач, роден в Колмар, Елзас, на границата между Германия и Франция.

ernst sadler

Щадлер израства в семейството на прокурор и настоятел на университета в Щрасбург (днес Страсбург). Следва германистика,романистика и сравнително езикознание в университетите на Щрасбург и Мюнхен.

Съвсем млад Щадлер публикува стихове и критически статии върху съвременната му немска литература — главно в експресионистичното списание „Ди Акцион“. Влияние му оказват Фридрих Ницше, Рихард Демел, Детлев фон Лилиенкрон иАрно Холц. След доброволна едногодишна военна служба в Елзаската полева артилерия в Щрасбург Щадлер подхваща академично поприще. През 1906 г. прави докторат върху „Парцифал“ на Волфрам фон Ешенбах и получава стипендия отОксфордския университет, където подготвя хабилитационен труд върху „Виланд и неговите преводи на Шекспир“ (1910).

Поетът получава покана и става доцент, а скоро след това и професор по германистика в Свободния университет в Брюксел. Предложената му професура в Торонто, Канада е осуетена от избухването на Първата световна война. Преди да бъде мобилизиран, Щадлер успява да изнесе две лекции в Щрасбург, където се сближава с философа и социолога Георг Зимел. Поетът намира смъртта си като артилерийски офицер още в първите дни на сраженията в Белгия.
Ранните неоромантически творби на Ернст Щадлер, събрани в книгата му „Прелюдии“ (1904), възникват като отзвук на естетическите светове на Стефан Георге и Хуго фон Хофманстал, но също и под влиянието на Уолт Уитман и на френските символисти. Постепенно поезията на Щадлер се изпълва със социален патос и жизнеутвърждаване в стремежа му към духовно обновление на модерния човек и културно сътрудничество между европейските народи — особено между Германия и Франция. Най-значимата стихосбирка на Ернст Щадлер носи заглавието „Бунт“  (1914) в стила на ранния експресионизъм, чиито изявени представители наред с него стават Георг Хайм и Георг Тракл. „Аз съм само пламък, жажда и вик, и пожар…“ изрича Щадлер в характерния за него дълъг поетичен слог.
 ––––––––––

СТИХОВЕ  : 

ТЪМНО СТРАНСТВАНЕ 

Фонтаните шумят като насън,
Звънтят далеч вечерните камбани
И глъхнат меко в здрача· който в миг
Разнася лъх от нощните градини·
Където скитам. Там се извисява·
Сред кули от мъждива светлина·
От срутени грамади засводена·
На сетно странстване могила сетна:
Потокът чер на златно-тъмен дрейф.
Студените железни стъпала
Ме водят в долината· от която
Не се завръща никой. Тук ме скрива
Страна без цветове сред сини сенки·
Бленуван прилив!
Вече ме докосва
Настръхнал тежкият ти полъх. Вече
Слепи ме блясък като от икона
Сред буреносен облак. Вече мътно
Е злото огледало на живота·
Погасващ сън помежду ден и мрак.

1904

ЗДРАЧЪТ

Над градската улица тежко се спуща вечерният здрач,
Над сивите циглени покриви, стройните кули,
Над прах, мръсотия, наслади, страдания, градски лъжи –
Спуща се с царствена неумолимост.

Подобно на скални отломки тъмнеят грамадите-облаци,
Надвиснали, каменни… Бавно се носи във въздуха
Безумно упорство, узрява внезапният бунт –
Далече на запад издъхва денят.

През есенноцветните кестени стене среднощната буря,
Сякаш във миг светове се разбуждат за бдение
И за последна, решителна кървава битка.

Упорство в сърцата и диви мечти за борба, за неволя и бурна победа.
Аз се притискам в желязната клетка на своя балкон и съзирам
Как хиляди пламъци блясват и как заискряват червени бради,
Виждам ранения колос отново да сграбчва горяща хоругва.

Отново отеква старинният, див героичен напев
В трептящи акорди –
Срива се
Тътне
Глухо –
Далеч…

По тъмната улица дрънкат файтони. И музика. Пеят бойци-запасняци.
Внезапно и аз се възнасям –
Над кули и покриви тропа нощта.

1902

ПОСЛАНИЕ

Отново трябва да почувстваш, че те сграбчват всички здрави, млади сили,
Че нищо не застива, че край теб кръжи небесно злато и звездите пламенеят,
Че слънцето и вечерта се спущат, а ветрове над сини морски степи веят,
На щурм през облаци раздрани трябва да проникнеш в небесата светлокрили.

Нима си смятал, че пристанищните нежни светлини ще приласкаят твоите платна,
Набъбнали като моминска гръд, напираща необуздано под копринени брокати?
Чуй вече, в тъмнината, призрачен любовен глас – тече и ромоли кръвта ти –
А ти желаеше без мощ ръце да скръстиш, да се предадеш смирено без вина?

Почувствай: светлината и дъждът на твоя блян са се стопили,
Светът се е пропукал, бездната те мами, но пламти лазурната небесна твърд,
Започва бурята, сърцето ти запраща в пагубни обятия със сетни сили,
Догдето то напълно рухне с вик на сладост, щастие и смърт.

1914

ПРЕЗ ТЕЗИ НОЩИ

През тези нощи зъзне мойта кръв за твойта плът, любима.
О, жаждата ми е като тъмнееща вода, заприщена от шлюзи,
Натрупана сред обедната тишина, сковано дебнеща,
Ламтяща да изригне. Лятна буря,
Която трудно сдържа заредените в засада облаци. Кога ще дойдеш, мълния,
Та бурята да разразиш, тежаща от наслада, мост,
Далеч от язовете да разтвориш тръпнещи бедра?
Желая да те донеса при себе си в леглото като снопче млади детелини
От рохкава земя. Ще бъда градинарят, който
Най-нежно ще те засади в лехата. Облак, който
Ще те полива, въздух, който ще те обкръжава.
В пръстта ти искам да заровя полудялата си жар и,
С копнеж разцъфнал, над плътта ти да възкръсна.

1914

ТЕЖКА ВЕЧЕР

Вратите на небето са отворени за мрака,
Безшумно се излива той, като в бездънен кратер
Страната смачква. Сенките напират като вятър
От рохкавите, с нощ налети, пори на земята.
Тополите, едва докоснати от слънце в зрака,
Напомнят черни кръстове, побити сред полето.
Нивята се простират сиви – грозни, страховити.
Нощта струи от облачните ями, над гората
Повяват вече хладни вихри, в сумрака превити,
Зелени върбалаци, в тях издъхва, хъхри, ето,
Оцъкля се последният светлик.

1914

РОЗИТЕ В ГРАДИНАТА

Розите в градината цъфтят за втори път. Набъбват всеки ден към слънцето
На едри пъпки. Но я няма разточителната нежност,
С която първият цъфтеж се люшкаше сред блясъка на бял и ален звезден огън.
Изскачат днес по-алчно, сякаш кръв изтича от раздрани вени,
Над ревностно набъбналата плът на късните листа.
Дивото цъфтене е като предсмъртно хъхрене,
Което отминаващото лято хвърля сред несигурната светлина на есента.

1914

LA QUERIDA

Прегръдките ти като буря
Ни люшкат над световни бездни,
Прегръдките ти като див уханен дъжд
Поят кръвта с мечта и лудост.
Но после идва ден. Натегнали от нощ, очите се разтварят,
Сломен от златно разорение и смърт,
През реки от тъмна кръв, подобно отлив, шумно се завръщам,
Чувствам пронизително злочестие,
Долавям ударите на сърцето ти как тупат върху моето сърце
И все пак знам: че си съвсем недостижима и далечна.
Чувствам: че над пламъците на насладата, която разразихме,
Повява скръб,
До вас по-близо! Небеса, които от безмълвното ми
Всекидневно упование изтръгват твоя лик,
Чуждеещ, в него ти се скриваш, в него твойта пламенност,
Напяваща любовни шепотни литания, ще коленичи,
Сърдечна кръв, която капе, разпилени думи,
Поглаждане на парещо чело, събрани пръсти,
Нежно разтопени погледи, които никога не съм познавал –
Безкрайност се простира като тайнствено
Дълбока, тънеща сред здрач земя,
Градини, сраснали се, цъфнали в светлика на деня,
Обграждат твоята душа –
Зная: че ти трябва да преминеш
През стотици мостове, през дълги заградени пътища,
Назад,
Обратно в твоята момичешка земя,
Че трябва да ми подадеш ръка
И цялото безмерно разстояние
Да пребродиш с мен,
Догдето спомени, наслади и страдания те изоставят,
И сред утринно раззеленените бразди
Застанем пред дола на новото начало…
Но ти отвръщаш поглед. Сепваш се и тръпнеш.
Усмихваш се. И твойте устни,
Крила на диви лебеди, се спускат към устата ми,
Като че искат да не се събудят
От пиянство до несвяст.

1914

 

Facebook Comments