Хосе Ортега и Гасет – За човека, за когото малките неща не съществуват, великото не е велико

magnifisonz.com / 

Хосе Ортега и Гасет (9 май 1883, Мадрид — 18 октомври 1955, Мадрид) е испанскифилософ, социолог и есеист. Той работи през първата половина на 20 век, когато Испания се носи между монархизма, републиканизма и диктатурата. Наричат философията му „философия на живота“, която „се състои от отдавна скрити начала в прагматичната метафизика, вдъхновявана от Уилям Джеймс, и с общ метод от реалистичната феноменология, имитираща Едмунд Хусерл, която служи както на протоекзистенциализма му (преди появата на Мартин Хайдегер) и реалистичния му историцизъм, който е сравняван с Вилхелм Дилтай и Бенедето Кроче.“

ЦИТАТИ И БИОГРАФИЯ:

Кажи ми какво те интересува и аз ще ти кажа какъв си.

За човека, за когото малките неща не съществуват, великото не е велико.

Усилието е наистина усилие, когато започне да причинява болка.

Омразата е чувство, което води до изчезване на ценностите.

Законът е роден от отчаянието от човешката природа.

Живеенето е постоянен процес на решаване какво ще правим.

Да живееш е да се чувстваш изгубен.

Младостта не изисква причини, само предтекст.

Интелектуалецът е пиян по рождение.

Както окото разбира между колебанията на ефира, така душата на всеки отделен човек избира между истините; същото е с душата на всеки народ и на всяка епоха.

Интелектуалецът е името на едно призвание. Талантът е името на една дарба.

Истинската любов е само опит да се разменят две самоти.

Мъжете могат да се разделят на три типа: такива, които се мислят за Дон Жуановци; та­кива, които смятат, че са били; и други, които вярват, че са могли да бъдат, но не са поискали. Последните са тези, които – с благородно намерение – са готови да атакуват Дон Жуан, а може би и да го анатемосат.

Човек е интелектуалец за себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно.

Досадникът е човек, който ни лишава от самотата ни, без да ни предостави компания.

Европа наистина представлява едно пространство, но пространство, пропито с цивилизация и тази цивилизация, нашата, европейската, ни е превърнала нас, европейците, в нещо проблематично.

Законът, който обуславя големите промени в живописта, е смущаващо прост. Първо се рисуват неща; после – усещания; накрая – идеи.

Изкуството няма право на съществуване, ако се ограничава само да възпроизвежда действителността, дублирайки я безсмислено. Неговата мисия е да създаде един въображаем хоризонт.

Всеки национализъм е улица без изход.

Според мен благородството е синоним на живот, изтъкан от усилия, от стремеж винаги да се извиси над самия себе си, да прекрачи границите на това, което вече е, и да се издигне до нещо, което си поставя като цел и задължение. По този начин благородният живот се противопоставя на обикновения или инертния, който е статично затворен в себе си, обречен на вечна неподвижност, докато някаква външна сила не го застави да излезе от рамките си. Затова този начин на човешко съществуване наричаме „маса“ – не толкова защото е тълпообразен, колкото защото е инертен.

Безспорно е, че открай време едно от най-обременителните неща в живота е контактът, сблъсъкът с глупостта на ближния.

„Човек няма природа, има история” – казва Хосе Ортега-и-Гасет. Той има предвид, че ако искаме да опознаем някого, най-добре е да разровим дълбоко в наистина всичко, свързано с него. Това ровене може да започне от произхода на рода му, при това – колкото по-близо до Адам и Ева стигнем във времето, толкова по-добре.

Оттам можем да се прехвърлим на всички външни обстоятелства и истории, повече или по-малко далечни, които се случват и докосват човека по време на живота му. После трябва да се посветим на изучаването на най-близките до него събития, факти и хора, тоест, да разберем истината за най-интимните му докосвания със света. В този коктейл никога не бива да забравяме да добавим и онова, което традиционно се разбира, щом се каже „човешка природа”. Само че с уговорката, че тя не е нещо застинало във времето, а е жива, динамична, променлива, че има своята собствена история, която е част от човека.

Философията на Хосе Ортега-и-Гасет най-често се определя като „философия на живота”. Не, няма се предвид онази „житейска философия”, която всеки от нас уж носи и уж изповядва. По-скоро това е част от едно не особено широко, но мощно течение, което за по-ясно се нарича още „витализъм”. Самият Ортега много държи да се знае, че когато говори за философията на живота, той няма предвид някакъв друг, например отвъден живот, не чисто физиологичния живот или живота на мистика, а, както сам казва – „говоря за този, моят живот, човешкият живот”.

hose otega i gaset. 2jpg

И отсича категорично – „да живееш, значи да бъдеш ангажиран с нещо. Ако трябва да сме съвсем стриктни, аз имам отношения с всичко, което е в света, а светът е всичко, с което имам отношения – и нищо повече.” Още няколко неща трябва да се изяснят тук. Според Ортега-и-Гасет самият край на живота, фактът, че той има край, превръща живота ни едновременно в проблем, но и във възможност. С други думи – краят на живота ни помага да намерим целта му. Животът не е нещо дадено, а нещо, което човек прави.

А след като е решение, то той е свързан и с определена темпоралност, с някакво развитие във времето. Задълбоченото познание на живота не се постига чрез чистия разум на рационалистите, а чрез нещо, което Ортега нарича „витална причина”. То, за разлика от разума, е нещо, което не се опитва да се откъсне от всичко останало, за да го изследва отстрани, а е част от всичко останало и затова го вижда отвсякъде едновременно. Вероятно не съм съвсем прецизен в тия последните обобщения, още повече преведени през два езика, но мисля, че в най-общи линии така, поне донякъде, се изяснява основата на тази философия. Самият Хосе Ортега-и-Гасет ще ви каже далеч повече, при това по брилянтен начин, който ще ви достави огромно удоволствие, ако го прочетете – независимо дали за първи път или за пореден, струва си.

Хосе Ортега-и-Гасет е роден през 1883 година в Мадрид, в богато, либерално и интелигентско семейство. Баща му е журналист и директор на голям мадридски вестник, който пък е собственост на майчиния му род. Преди да преминем към другото обаче, да изясним принципа, на който е изградено това негово прочуто име, което често предизвиква уместни или не толкова уместни шеги. Принципът е прост и традиционен за испанската именна система. Хосе носи фамилията на баща си Ортега, а, заедно с това – и фамилията на майка си, която е Гасет.

И-то между тях пък си е „и”, на испански означава същото, каквото и на български. Така или иначе, детето Хосе Ортега-и-Гасет учи първо в Мадрид, после – 6 години в Йезуитски колеж в Малага, след това младежът за една година отива в университета в Билбао, а накрая завършва философия в Мадрид и взима докторска степен. Това става през 1905 и Ортега, в самия разгар на Бел епок, за повече от две години поема на своята първа европейска обиколка. Пътува най-вече из различни германски градове, ходи на философски курсове в прочути университети. Когато се връща в Испания, назначен е за преподавател по психология, логика и етика в известен колеж, а през 1910 вече е професор по метафизика в университета Комплутенс в Мадрид.

Шест години по-късно става съосновател на испанския всекидневник „Ел Сол”, „Слънцето” – и там публикува две от най-важните си произведения. В следващите години, като поредица от есета, вестникът отпечатва първо „Безгръбначната Испания”, а после, през 1929-та – и  най-знаменития му труд „Бунтът на масите”, с който философът става прочут по целия свят.

Ако всеки започне да прави изкуство и да претендира, че разбира от култура, какво ще стане с естетите, с тънките ценители на изкуството, с преподавателите и възпитателите в тази толкова важна област – пита Хосе Ортега-и-Гасет в „Бунтът на масите”. Някои възприемат тази негова книга като проява на консервативния страх от страна на една тънка прослойка, старите елити или аристократите на духа, можем и така да ги наречем, страха от повсеместното профанизиране, от настъплението не само на масовия вкус, но и на масовата претенция за значимост.

По общо погледнато, разбира се, това всъщност е едно изследване за произхода и развитието на тъй наречения „масов човек” и процесите, при които масите получават все повече власт в обществото. Разбираемо е, че процесът, който Ортега анализира, отразява до голяма степен ситуацията в Европа след разрушителната и за материалния, и за духовния европейски свят Първа световна война и раждането на тоталитарните режими. Според Ортега-и-Гасет една от основните характеристики на масовия човек е забравянето, изчезването, дори съзнателното или несъзнателно прикриване на миналото от самия него. „Този масов човек, пише авторът, е човек, който предварително се изпразва, разтоварва се от своята собствена история.

hose otega i gaset. 3

Той няма никакви чувства към миналото, никакви връзки с него и по тази причина е покорен на всичко, което му се представя за „международно”. В същото време, казва – „желанието за прочистване, за „чиста революция”, може да доведе само до руини, може да доведе човека само да варваризъм”. Опитвам се да се сетя коя от тези мисли на Ортега-и-Гасет не се оказа пророческа – като имаме предвид събитията в Европа през следващите поне 60 години. Става дума, разбира се, за възхода и развитието на масовата лудост при нацизма в Германия и фашизма в Италия, както и, в още по-голяма степен, в още по-масова, но и в още по-унищожителна за човека и човешкото степен – развитието на комунистическите режими в бившия СССР и съветския блок. Както пише Ортега в глава 8 – „Фашистите и синдикалистите се характеризират с първата поява на типа човек, който не се грижи да се мотивира или дори не се интересува от правотата си, а е просто решен да наложи собственото си мнение.”

Тук трябва само да изясня, че през 20-те и 30-те години на миналия век в Испания цялото комунистическо движение се подвизава като синдикалистко, затова и Ортега поставя „синдикалистите” наред с фашистите. Има и много индикации обаче, че започналият през 20-те години на миналия век и анализиран от Ортега „бунт на масите” намира начин да се развива и до днес – в специфични разклонения, но с не по-малко опасни за цивилизацията следствия. Например стряскащ е, отново е стряскащ, начинът, по който модерните средства за комуникация правят истинска революция в много сфери на обществения живот, но едновременно с това стимулират масово претенциите на пълни лаици в изкуството например, за пълноценно участие в творческия процес.

Всички станаха фотографи, защото имат телефон, всички станаха писатели, защото имат клавиатура на компютъра, всички станаха художници, защото има програми за рисуване на таблета…..Стряскащ е също начина, по който съвременната пропагандна машина, въоръжена с модерната техника, манипулира хората. На този фон считаните някога за върховни постижения на Гьобелс и компания са невинна детска игра. За всичко това обаче не е виновен Ортега, той е само вестоносецът, който не бива да се убива заради лошата вест, напротив – трябва да бъде изслушан, в случая – трябва да бъде четен пак и пак от кора до кора, за да си представи човек какво още масово обществено чудовище ни дебне зад ъгъла.

В бурните за Испания години преди Гражданската война Хосе Ортега показва по-либералната си страна, избран е за депутат от републиканците, като, разбира се, не спазва политическата дисциплина, а се включва в група депутати-интелектуалци. Разбира се, като умен човек, той бързо се разочарова от републиканците, има пререкания с комунистите и се маха от страната, живее първо във Франция и Холандия, в Аржентина, а после известно време в Португалия.

През 1948 година се връща в Мадрид и основава свой хуманитарен институт, в който преподава до края на живота си през 1955. В Испания това са годините на Франко и твърде либералният по дух Хосе Ортега не е любимец нито на диктатора, нито на масите, които не се бунтуват, докато следват вожда си. Телом в Испания, през тези години духом Ортега всъщност живее в своята любима обща, но все още необединена Европа, за която в едно есе от книгата си „Мисли за Европа”, пише: „Европейските народи са общество, колектив, в същия смисъл, който тези думи имат, когато се прилагат към всяка една от съставляващите го нации”. Да, това е мисъл на същия философ, който написа, че „аз – това съм аз, плюс моите обстоятелства”.

Той, Хосе Ортега-и-Гасет, сигурен съм, би искал да има това, което ние вече имаме – обединена Европа като едно от важните „обстоятелства” в нашия живот.

hose otega i gaset. 4

Хосе Ортега и Гасет: Към същността на въпроса

Откъс от есето „Бунтът на масите” :

„Характерното на момента е, че обикновеният човек, като знае, че е обикновен, се осмелява да утвърждава правото на обикновеност и да го налага навсякъде. Както се казва в Северна Америка, да си различен е неприлично. Масата премазва всичко, което е различно, знаменито, индивидуално, квалифицирано и отбрано. Онзи, който не е като всички, рискува да бъде унищожен. А е ясно, че това „всички”, не е „всички”. Обикновено в миналото под „всички” се разбираше сложното единство от маса и отличаващи се, специални малцинства. Сега всички е само масата. Това е ужасното явление на нашето време, описано, без да прикривам бруталния му външен вид.

… Същността на въпроса е, че Европа е останала без морал. Не искам да кажа, че човекът – маса захвърля старомодния морал и обръща поглед към друг, покълващ морал, а че изгражда своето съществуване върху стремежа да живее, без да се подчинява на никакъв морал. Не вярвайте нито дума на младите, когато говорят за „новия морал”. Категорично отхвърлям възможността днес в някое кътче от континента да съществува група, която да изразява нов ethos, който да наподобява морал. Да се говори за „новия морал”, означава да се проповядва безнравственост и да се търси най-удобното средство да се вършат беззакония.

Поради тази причина би било твърде наивно от наша страна да кажем в лицето на днешния човек, че му липсва морал. Обвинението ще го направи безгрижен или дори ще го поласкае. Безнравствеността се е превърнала в евтина стока, която всеки излага на показ.

Ако оставим настрана групите, които са остатъци от миналото – християни, „идеалисти”, стари либерали и т.н. – сред всички онези, които представляват съвременната епоха, няма да открием нито един, чието отношение към живота да не се свежда до убеждението, че има всички права и никакво задължение. В действие или бездействие, било под маската на реакционер или революционер, в края на краищата това е човек, незнаещ никакво задължение и със самочувствието на личност с неограничени права.

Каквото и семе да бъде засято в почвата на такава душевност, плодът, който ще се роди, ще бъде един и същ и ще се превърне в претекст за неподчинение… Ако се представя за реакционер и антилиберал, то ще е, за да твърди, че спасението на родината, на държавата, дава право да бъдат разрушени всички останали норми и ближният да бъде потискан, особено ако той е възвишена личност.

Но същото е и с революционера: привидната му любов към работника, бедняка и социалната справедливост е маскарад и средство да отхвърли от себе си задължения като учтивост, лоялност и най-вече – уважението към по-висшия. Познавам не един човек, постъпил в редиците на една или друга работническа партия само и само да си извоюва правото да не зачита интелигентността и да не се церемони с нея. Що се отнася до останалите диктатури, много добре знаем как те величаят човека – маса.

С пълната липса на отговорност донякъде се обяснява едно колкото смешно, толкова и скандално съвременно явление: създаването на платформа на „младежта”. Това може би е най-гротескната черта на нашето време. Смешно е, че хората се пишат за „млади”, защото знаят, че младият има повече права, отколкото задължения и може да отлага безсрочно изпълнението на тези задължения. Младият винаги мисли, че е освободен от дълга да върши или вече да е извършил подвизи. Винаги живее на кредит. Това е в природата на човека. Нещо като фалшиво право, изпълнено с ирония и нежност, което не-младите признават на младежите. Но изумително е, че това право днес се приема за действително само и само възрастните да си припишат заслугата, че вече са извършили нещо.

Колкото и невярно да ни се струва, младежта е превърната в chantage (шантаж, изнудване). В действителност живеем във време на всеобщ chantage, който се проявява в две взаимно допълващи се форми: шантажът на насилието и шантажътна хумора. И в двата случая целта е една и съща: низшият, обикновеният човек, да се чувства освободен от задължението да се подчинява.

Ето защо е безсмислено да придаваме благороден характер на настоящата криза, представяйки я като конфликт между два морала или две цивилизации: едната западаща, а другата – в сиянието на своята зора. Човекът-маса просто е лишен от морал, който всъщност е чувство за подчинение, съзнание за дълг. Но може би е грешка да се каже „просто”. Въпросът не е само в това, че този вид съзнание е лишено от морал. Нека да не опростяваме толкова нещата. Така, без причина, не можем да бъдем лишени от морал. Думата, наречена аморалност е нещо, което не съществува.

Ако не искаме да се подчиняваме на никаква норма, то velis nolis (искаш не искаш – лат.) ние трябва да се подчиняваме на нормата да отхвърляме всякакъв морал: това не е аморално, а безнравствено. Това е отрицателен морал, който запазва формата на другия, но вече лишен от съдържание.

Как се е стигнало до убеждението, че животът е аморален? Несъмнено поради факта, че цялата ни култура и съвременна цивилизация ни дават доказателство за това. Днес Европа изживява тежките последствия от духовното си поведение. Тя безрезервно се беше отдала на чудесна култура, но без корени.

Целта на есето беше да нахвърлим чертите на определен европейски човешки тип, като анализираме преди всичко отношението му към цивилизацията, в която се е родил. Това беше необходимо, защото тази личност не е представител на друга цивилизация, която да се противопостави на старата, а е чисто отрицание, отрицание, зад което се крие действителен паразитизъм. Човекът-маса все още живее именно от отрицанието на онова, което други са създали. Неговата психограма няма нищо общо с основния въпрос: кои са главните недостатъци на съвременната европейска култура? Очевидно е, че те са причина за съществуването на този преобладаващ човешки вид.

Този въпрос ни задължава обстойно да развием доктрината за човешкия живот, която в това есе, подобно на контрапункт, е само загатната. Може би е близко мигът, в който гласно ще бъде изречена.”

 

Facebook Comments