Ориана Фалачи – Една смела европейка, която се осмели да каже истината

timthumb

Ориана Фалачи е родена на 29 юни 1929 г. във Флоренция, Италия, в семейството на Тоска и Едоардо Фалачи. Родителите ѝ споделят антифашистки идеи, за което са преследвани от нацистите. Самата тя по време на Втората световна война участва като куриер на съпротивата към групата „Giustizia e Libertà“.

Ориана Фалачи
Oriana Fallaci 2.jpg

Ориана Фалачи, към 1979 г.
Родена 29 юни 1929 г.

Флоренция, Тоскана,Италия
Починала 15 септември 2006 г. (77 г.)

Флоренция, Тоскана,Италия
Професия писател, журналист

Започва журналистическата си кариера на 16 години, а през 1946 г. публикува първата си статия. Продължава да пише за местните вестници до 1954 г., когато се премества в Рим. Първоначално интервюира местни знаменитости и пише за криминални престъпления, а нейните интервюта са отличени като различни от останалите ѝ колеги. В периода 1958 – 1977 г. е специален кореспондент на списание „Еуропео“ и обикаля много страни. През 1963 г. се премества в Ню Йорк. В периода 1977 – 1996 г. работи за вестник „Ню Йорк Таймс“, списание „Лайф“ и за лондонския вестник „Таймс“. От 1967 г. работи като военен кореспондент във Виетнам, Близкия изток, Южна Америка, отразява индийско-пакистанската война. През 1968 г. отразява мирна демонстрация в Мексико, на която властите отвръщат с насилие, Фалачи е ранена от три изстрела, а войници я влачат за косата и оставят, защото я мислят за мъртва.

 

Ориана Фалачи в Техеран през 1979 г. за интервю с Хомейни

Силно полемична и агресивна като журналист, става известна с интервютата си с палестинския лидер Ясер Арафат, с иранския шах, с аятолах Хомейни, с режисьора Федерико Фелини, с Индира Ганди, с гръцкия революционер и неин приятелАлександрос Панагулис. Впоследствие прави интервюта и с Голда Меир, Лех Валенса, Фидел Кастро, Шон Конъри, Муамар Кадафи, Хенри Кисинджър, Вили Бранд, Дън Сяопин, и др.

През 1962 г. е публикувана първата ѝ художествена книга „Penelope alla guerra“.

През 1970 г., в разгара на дебатите за аборта, е издадена книгата ѝ „Писмо до едно неродено дете“ предизвиквайки обществен дебат.

Заклет пушач, през 1996 г. е диагностицирана с рак, болест, от която умират родителите и сестра ѝ. Тя прекъсва кариерата си, и се оттегля в Манхатън. Но терористичните атаки от 11 септември 2001 г. срещу кулите на Световния търговски център в Ню Йорк и дават кауза за борба срещу ислямския фундаментализъм. Чрез книгите „Гневът и гордостта“, „Силата на разума“ и „Интервю със себе си. Апокалипсис“ изразява своята твърда позиция към политическата реалност и зле разбрания либерализъм. За нея Европа е заплашена да бъде завладяна от исляма и всъщност е „обсадена Троя, която се превръща в Еврабия“.

Ако изразите искрено мнението си за Ватикана, католическата църква, папата, Дева Мария, Исус или светците, никой няма да се занимава с вашето право на „свобода на мисълта и словото“. Ако обаче направите същото за исляма, Корана, пророка Мохамед, за някой мюсюлманин – тогава ще ви нарекат ксенофоб и богохулник и ще ви обвинят в расова дискриминация. Ако крещите антиамерикански лозунги, ако наричате американците „убийци“, „негодници“, „врагове на човечеството“, ако изгорите американското знаме и издраскате снимките на американските президенти с пречупени кръстове, нищо няма да ви се случи. Но ако направите същото срещу исляма, тогава ще ви хвърлят на кладата.

След публикуването на книгата „Силата на разума“ срещу нея са заведени дела за расизъм и ксенофобия в няколко европейски страни, получава и многобройни смъртни заплахи, които не я пречупват.

Произведенията на писателката са преведени на 21 езика по света.

През 1977 г. е удостоена в почетното звание „доктор хонорис кауза“ за приноса ѝ към литературата от Колумбийския колеж в Чикаго. В 2005 г. е наградена със златен медал от Президента на Италианската република за приноса ѝ в областта на културата.

Ориана Фалачи умира от рак на белия дроб на 15 септември 2006 г. във Флоренция.


Интервю с Ориана Фалачи в  швейцарското списание „Анабеле” :

Въпрос: Днес някои жени не искат да имат деца. А Вие?

Ориана Фалачи: Аз – да. Макар и да зная, че в нашия свят няма свобода, няма правда, няма любов, че в този буржоазен свят се оцелява само чрез насилие. Аз съм доволна, че съм се родила. Доволна съм дори когато страдам, когато се ядосвам, когато ми се повдига от отвращение и отчаяние. Животът е чудесно приключение. Дори когато е предшестван или завършва с трагедия. А ако бях майка на жена или мъж, който утре ше бъде разстрелян от франкистки взвод или убит от друг убиец, никога не бих казала: „Защо те родих на този свят?” Бих била горда да имам дъщеря, да имам син и да го видя да умира за справедлива кауза. Макар и на цената да умирам самата аз от мъка.

20060915 - ROMA - SPE - ORIANA FALLACI E' MORTA A FIRENZE. Oriana Fallaci in una foto del 5 luglio 1963. Oriana Fallaci e' morta la notte scorsa in un ospedale di Firenze. Aveva 77 anni. Soffriva di un male incurabile. ANSA - KRZ

Говорите ужасни неща. Ние ги отхвърляме. Не искаме синовете ни да бъдат убивани. Искаме да имат спокоен и щастлив живот.

Щастлив? Какво означава за вас щастието? Щастие за вас означава да се избегне глада, студа, мъката, живота. Такова щастие не съществува. Мъката е солта на живота. Да се бяга от мъката, значи да се бяга от живота. Но съществува търсене на щастието, както съществува търсенето на свободата, на любовта. В името на какво лично право бихте искали да отнемете на друг човек правото да търси щастието си?

Какво искате за вашето дете? Никога да не е гладно, да не му е студено, да не го боли, никога да не рискува, за да не заплаща никога поетите рискове. Колко сте лоши с него. Защо не заплачете за харемите? Според вас в харемите жените и евнусите трябва да са били щастливи. Не е трябвало да търсят нито храна, нито покрив, не им е било студено, не са рискували нищо, защото всичко им е било поднасяно наготово. Особено жените: неуки, с кравешки погледи, изтегнати на атлазени възглавници, клюкарстващи помежду си и дъвчещи фурми. Това ли е щастието?

Във всеки случай съвсем не е щастие да умреш във Виетнам или да те разстрелят в барселонски затвор.

Да, щастие е! Какво хубаво утвърждаване на живота бе смъртта на 20-годишния Тксики, Хуан Паредес Манот в барселонския затвор. Познавах виетнамци, които бяха щастливи да умрат, вярвайки, че правото е на тяхна страна. Познавах журналисти, които се бяха поболели от мъка, докато си уредят пътуване до Виетнам, където загинаха.

Съгласна съм, имаше и такива американски войници, които не искаха да отидат там и умираха, без да вярват в нищо. Но те бяха така живи в своя гняв и в своето неподчинение или поне в мечтата си за гняв и неподчинение. Знаете ли, да умреш за една мечта, дори и пропаднала, понякога е щастие.

В книгата си „Писмо до едно неродено дете” не говорите за мечти. Разказвате само тъжни неща на това дете. А обикновено майката се стреми да скрие от детето си всичко, което е тъжно.

Аз не съм сигурна, че такава майка постъпва добре. Мисля, че така не го подготвя за живота, в който ядем пиле, защото сме убили пиле, носим обувки, защото сме одрали животно. Мисля, че премълчавайки тези неща, малко по малко с израстването му ние го подлагаме на бомбардировки от шокове и лоши изненади. Да бъдем незрели, значи да бъдем неподготвени, да си останем деца.

oriana1-1_25763

Би било чудесно, ако едно същество можеше да реши дали да се роди или да не се роди. Но е невъзможно. Това е само поетична находка.

Разбира се. С поезията се казват големи, прости, елементарни истини. Моята книга е приказка, но не приказка за деца. Тя е приказка за възрастни. Защото в действителност възрастните правят страшния избор: да дадат ли живот или да не дадат. Да създадат ли или да не създадат същество, което може да страда от глад, от жажда и унижения или да умре, разстреляно от фашисти като Франко.

И Вие казвате „да”?

Да! Да! И добавям: децата на родители, които нямат кураж, вероятно ще бъдат мъже и жени без кураж.

Но ние не искаме нашите деца да умират пред екзекуционни взводове, нито пък да бъдат убивани, защото са станали полицаи.

Не искате, защото излизате от предпоставката, че детето ви принадлежи, че е нещо ваше, като чифт обувки, като съпруг или любовник или дори че е самото ваше тяло. Но детето не принадлежи на никого. Принадлежи на себе си. То трябва да реши какво да прави със своя живот, дали да се остави да го убият или не, дали да убива или не. Независимо от факта, че това е болезнено за майките. В името на любовта майките не бива да си присвояват правото да решават кое е добре за детето и кое не.Любовта не е притежание.

Мислите ли, че аз не страдам, когато някой човек, когото обичам, рискува поражение или смърт? Разболявам се, разкъсвам се от болка. Но бих се самоубила, вместо да му кажа: „Недей!” Нямам право над него, както той няма право над мен. Не искам да заповядвам, но не искам да ми заповядват. А когато смятате, че детето ви принадлежи, не се страхувате за неговите страдания, страхувате се за своите.

Ако детето се качи на дърво и падне, вие страдате повече от него. Оставете го да се качи на дървото! Оставете го да си счупи главата! Оставете го да открие само, че когато се качи на дърво, може да падне и да си счупи главата. Радост е да се открива.

Неотдавна гледах по телевизията филма „Сладък живот”. Този герой Стейнър, който убива децата си, за да не ги подари на един ужасен свят…

Отвратителен долен убиец. Това е мизерен герой на мизерен филм за хора без мечти, без кураж. За да не умрат на 20, на 40 или на 60 години, този престъпник убива децата си, преди да са станали на 3 години. Отнема им дори удоволствието да изядат един сладолед, да уловят пеперуда, да целунат момиче. Отнема им всякаква възможност. Защо не е прибягнал до аборт преди това? Какъв е този страх от смъртта и дори от живота, който го обхваща след това?

Когато хората искат да изглеждат смели, казват: „Не бива да се страхуваме, че ще умрем.” Аз казвам: „Не бива да се страхуваме, че живеем.” Който се страхува да живее, се страхува и да умре. Ако аз бях успяла да родя дете вместо книга, бих му казала: „Ето ти света! Какво чудесно приключение ти предлагам. Върви, тичай, забавлявай се, умри. Не се страхувай да живееш…”

Че тогава къде е съмнението във Вашата книга?

Да, къде е?

Banisadr_Fallaci_Khomeini (1)

Ориана Фалачи в Техеран през 1979 г. за интервю с Хомейни
Facebook Comments