Васко Попа – един от големите балкански поети

Роден е на 29 юни 1922 г. в Гребенац в района на Бела църква. По произход е румънец. Основно училище и гимназия завършва във Вършац. Започва да следва във Философския факултет на Белградския университет. Продължава следването си в Букурещ и Виена. През Втората световна война е затворен в германския концентрационен лагер в Зренянин (по онова време – Бечкерек). След края на войната завършва романска филология във Философския факултет на Белградския университет през 1949 година.

Васко Попа
Stevan Kragujevic, Vasko Popa, 1990.JPG

Портрет на Васко Попа от Стеван Крагуевич, 1990 г.
Роден 29 юни 1922 г.

Гребенац, Кралство Югославия
Починал 5 януари 1991 г. (68 г.)

Белград, СФРЮ

Първите си стихотворения публикува във вестниците „Книжевне новине“ и „Борба“. Първата му стихосбирка „Кора“ (1953) заедно със стихосбирката на Миодраг Павлович „87 песама“ се счита за начало на модерната сръбска следвоенна поезия. Още с тази първа книга името му се превръща в символ на модерното писане, а поетиката ѝ оказва огромно влияние върху цяло поколение сръбски поети. След „Кора“ Попа публикува следните стихосбирки: „Непочин поље“ (1956), „Споредно небо“ (1968), „Усправна земља“ (1972), „Вучја со“ (1975), „Кућа насред друма“ (1975), „Живо месо“ (1975), „Рез“ (1981), както и цикъла стихотворения „Мала кутија“ (1984), част от бъдещата книга „Гвоздени сад“, която така и не успява да завърши.

Vasko-Popa-8_zpsdca37b80 (1)

Между 1954 и 1979 година работи като редактор в издателска къща „Нолит“ в Белград.

Васко Попа е един от най-превежданите югославски поети, а и сам е преводач от френски. Във Вършац на 29 май 1972 г. основава Књижевна општина Вршац (КОВ) и открива необикновена издателска поредица на принципа на абонамента, наречена „Слободно лишће“. Същата година е избран като дописен член на Сръбската академия на науките и изкуствата. Той е един от основателите на Войводинската академия на науките и изкуствата (14 декември 1979) в Нови Сад.

Женен е за Йованка Сингер Попа (1923-2000), родом от Вършац и наричана „Хаша“, професор във Факултета по архитектура на Белградския университет


popa

(Всички викат бърза помощ, само Васко попа.) Югославски хумор, свързан с името на поета.


СТИХОВЕ :

замижава се с едното око
надниква се в себе си във всеки ъгъл
проверява се да няма гвоздеи да няма крадци
да няма кукувичи яйца

замижава се и с другото око
кланя се
след това се скача
скача се високо високо, високо
над собствения ръст

от там се пада със собствена тежест
с дни се пада дълбоко дълбоко, дълбоко
на дъното на свойта бездна

който не се разбие на пух и прах
който цял остане и цял се изправи
той играе


Някой милва крака на пейката

Докато пейката не помръдне

И не му направи с крака си приятен знак

Друг целува ключалката

Целува я само как я целува

Докато тя не му върне целувката

Трети стои настрана

Блещи се в ония двамата

И клати глава клати

Докато главата му не падне


между игрите

никой не си почива

този непрестанно очите си мести
слага ги на гърба си
и ще не ще тръгва заднишком
слага ги на ходилата си
и пак ще не ще на главата се изправя

а пък този цял в ухо се превърнал
чува всичко дето не е за чуване
ала му омръзна
и жадува пак да се превърне в себе си
ала без очи не вижда как

а пък този всичките си лица е открил
и едно след друго ги мята през покрива

последното хвърли в краката си
и зарови глава в шепи

а пък този е опънал своя поглед
опънал го е от палец до палец
и ходи ли ходи по него
най-напред полека после по-бързо
все по-бързо все по-бързо

а този играе с главата си
хвърля я във въздуха
и я чака с показалеца
или изобщо не я дочаква

никой не си почива


“Далеко в нас

1.
Вдигаме ръце
Улицата по небето се катери
Свеждаме погледи
Покривите във земята слизат

От всяка болка
Която не споменаваме
По един кестен израства
И остава тайнствен зад нас

От всяка надежда
Която таим
По една звезда пониква
И се изплъзва недостижима пред нас

Чуваш ли куршума
Който кръжи около главата ни
Чуваш ли куршума
Който дебне целувката ни

2.
Ето го това е то неповиканото
Странно присъствие ето го

Трепет е на повърхността на чая в чашата
Ръжда която се хваща
По ръба на нашия смях
Змия свита на кълбо в дъното на огледалото
Дали ще мога да те укрия
От твоето лице във моето

Ето го третата сянка е
В нашата измислена разходка
Неочаквана бездна
Между нашите думи
Копита които тътнат
Под сводовете на небцата ни
Ще мога ли
На това непокоримо поле
Да ти издигна шатра от своите длани

3.
Неспокойно се разхождаш
из моите подочия

Върху невидимата решетка
Пред твоите устни
Голите ми думи зъзнат

Твоите ръце тъжно
В моите се вливат
Въздухът е непреходим

4.
Шушкат зелените ръкавици
По клоните на алеята

Вечерта под пазвата си ни носи
По път който следа не оставя

Дъждът пада на колене пред избягалите прозорци

Дворовете излизат от портите
И дълго гледат след нас

5.
През нощите изчезва тъмата

Железните клони хващат
Минувачите за ръцете

Само непознати комини
Свободно ходят по улиците
Прокарани през нашата безсъница

В олуците звездите ни гният

6.
Бдиш в бръчката между веждите ми
Чакаш да се разведели
На моето лице

Восъчната нощ
Едва е догоряла
До ноктите на зората

Черни тухли
Вече са покрили
Целия небесен свод

7.
Над мирните води
Зъбати очи летят

Около нас модри устни
По клоните шумят

Къщите ни се крият
Зад тесните рамене

Шепите ни се хващат
За безсилните облаци
Вените ни носят мътни
Постели и маси
С изпочупени кости
Пладнето на ръцете ни пада

И се смрачи

Отворен гроб върху лицето на земята
Върху твоето върху моето лице

8.
По кръстопътищата
Подочията на деня
Срещат ни се модри

Ако обърна глава
Слънцето от клоните ще падне
Съхранила си усмивките
В моите длани
Как да ги оживя

Сянката ми е все по-тежка
Някой й връзва крилата

Очи отваряш добра
Отместваш ме нямо
Нощта изненадана ме търси

В дъното на алеята
Платанът пали цигара

9.
Отровни зелени
Часове маршируват
През нашето чело

Пътуваме из тялото
С мълчание което влачат
Нашите погледи луди

Между клепките на очите
Притискам голия ти поглед
Болката в него да раздробя

10.
Как с тези копчета
Бронзови да гледаме

Смени се тъмата
С коси ни бичува

Как с този език
Хартиен да говорим

Думите ни сух го
Под небесата запалват

Как с това тяло
От жив пясък да съществуваме

Побеснелите челюсти
Го отнасят зърно по зърно

Как с тези дървени ръце
Лишени от листа да се прегръщаме

Погиват ни карамфилите от устните
Погиват във врелия пясък

11.
Къщите са преобърнали
Горчивите джобове на стаите
Вихърът да ги пребърка

Па дължината на ребрата ни
Уличните лампи
Събличат кървави рокли

Два листа от вестник сме
Сурово залепени
Върху раната на вечерта

Запалени птици
От веждите ми
Върху твоята ключица паднаха

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

13.
Рушат се стълбовете които държат
небето

Пейката със нас бавно
В празнината попада

Нима довека да гнием
в каменно мълчание

През очите през челото
Думите ни ще поникнат

Разбягали са се дните

Нима довека да чакаме слънцето
През ребрата ни да се жлътне

Слушаме как сърцата ни
В гърлото на мъртвите стълбове туптят

Избягали сме от гърдите”

14.
Очите ти да не са
Не би имало небе
В сляпата ни квартираТвоят смях да не е
Стените не биха никога
От очите ти изчезналиСлавеите ти да не са
Върбите никога
Нежни през прага ни не биха минали

Ръцете ти да не са
Слънцето не би никога
В нашия сън сънувало

15.
Улиците на твоите погледи

Край нямат

Лястовиците от зениците ти
На юг не отлитат

От трепетликите на гърдите ти
Листеца не пада

По небето на твоите думи
Слънцето не залязва

16.
Лампа добра запалваш

В тъгата ми кестенява
Ливада ми простираш
Върху гърдите си

Гълъбите събираш
В радостта ми бяла

Върху грозд от тамянка
На устните ми чакаш

17.
В морето бих спал

В зениците ти се гмурвам

По тротоарите бих цъфтял
В походката ти лехи чертая

По небето бих се будил
В смеха ти ложе приготвям

Невидим бих играл
В сърцето ми се затварям

От тишината бих те отнел
В песен те обличам

18.
Ден богат в прегръдките ти
Нося
Млади ели край погледа ти
Садя

Из градовете на твоето мълчание
Бродя
Роса от клепките ти
Бера

Гъвкава нощ през кръста ти
Ломя
Угрижени зори от покривите
Зова

19.
Младостта ни разлиства се
Зелена по всички улици

Под нашите стъпала
Плочниците играят на карти

Звезда сме изненадана
По лицето на минувачите

Изненаданите ята
От дланите си храним

20.
От твоите длани
Пият жива вода птиците
Които от очите ни излитат
Когато наоколо няма нито един ловец

Твоите длани озаряват
Нашите две замислени буци земя
Когато слънцето закъснява

21.
Ръцете ти пламтят
На огнището сред лицето ми
Ръцете ти отварят ми деня

Ръзете ти цъфтят
В една далечна пустиня у мен
Където никой не е прекрачил

Ръцете ни сънуват в моите
Сънят на всички озвездени ръце по светa

 
 
22.
Нашият ден е зелена ябълка
На две разсеченаГледам те
Ти не ме виждаш
Между нас е сляпо слънцеНа стълбите
Прегръдката ни разкъсана е

Зовеш ме
Аз не те чувам
Между нас е глух въздух

По витрините
Моите устни търсят
Твоята усмивка

На кръстопътя
Целувката ни прегазена е

Ръка съм ти подал
Ти не я усещаш
Празнината те е прегърнала

По площадите
Твоята сълза търси
Моите очи

Вечерта моят мъртъв ден
С твоя мъртъв ден се среща
Само на сън
В едни и същи предели бродим

23.
Без твоите погледи река съм

Изоставена от бреговете

Вятътът за ръка ме води
Твоите ръце е отрязъл залеза
Белите улици пред мен се разбягват

И пръстите се отдръпват от челото ми
Върху което света е пламнал

Думите ми в трева са обрасли
Тишината е разнесла гласа ти

Из мрака на тялото ми
Опака светлина кръжи

24.
Вървя
От едната ръка до другата
Къде си

Прегърнал бих те
Прегръщам твоето отсъствие
Целунал бих гласа ти
Чувам смеха на далечините
Устните ми лицето са разкъсали

От пресъхналите длани
Блестяща ми се появи
Искал бих да те видя
И затварям очи

Вървя
От едното слепоочие до другото
Къде си

25.
Таван съм жълт
В празната стая в която седиш
Само и само сянката ти да ме утеши

И стълбище съм дървено
По което от стаята на улицата слизаш
Само и само със сянката ти да си поиграя

Листец съм сух
По улиците по които минаваш
Само и само твоята сянка да чуя

И гола стена съм край пътя
По който се отдалечаваш
Твоята сянка да ме облече

26.
В тази нощ без утро
Коя е тази лампа на ъгъла

Която с погледа ти ме обвива
И изпраща до ослепялата ни квартира
И свети върху пустите брегове на вените

И коя е тази птица
Върху пропуканото небе на сърцето ми
Една единствена птица

Която с твоя глас ме зове при себе си
Защото не може клетата
На земяна да кацне

27.
Между дланите ти
Греех улицата
По която се връщаше

Гласът ти по покривите
Забрави светлината

Часовете с които самотувах
Отлитат пред тебе
От заснежените столове

28.
Под очните ти клепачи
Спят теменужките ти

Превръщам се цял на слънце
Над твоите страшни сънища

Отваряш ми широко
Всички прозорци на челото

Бера за теб бели
Лилии от кръвта си

Даваш зелени листи
На моето стебло от пепел

29.
Това са ти устните
Които връщам
На твоята шия

Това ми е месечината
Която свалям от твоите рамене

Изгубихме се
В необгледните гори
На нашата среща
В моите длани
Залязват и изгряват твоите скули

В твоето гърло
Палят се и угасват
Моите плахи звезди

Открихме се един друг
На една висока златна равнина
Далеко в нас

30.
От тялото смъквам здрача
Денят ми отваря лицето
Вятърът развеселява косата

Погледът ми учуден разлиства се
Сянката от слънцето никне
Светът е пред прага на сърцето

Пак по склоновете сини
В бистрия ти глас се спускам
За нашата вълшебна лампа

Превод: Светлозар Игов

 

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *