Арсений Тарковски „След мен — ремонт“ / биография, стихове и цитати

Арсений Александрович Тарковски (на руски Арсе́ний Алекса́ндрович Тарко́вский) е руски поет и преводач от източни езици.

Арсений Тарковски
Арсений Тарковский.jpg

Арсений Тарковски в средата на 30-те години на 20. век
Псевдоним Тарас Подкова
Роден 25 юни 1907 г.

Елизаветград, Руска империя
Починал 27 май 1989 г. (81 г.)

Москва, СССР
Националност Флаг на Русия Русия
Жанр стихотворение

Баща на режисьора Андрей Тарковски, в чиито филми често присъства поезията на Арсений Александрович.

 

Арсений Тарковски е роден на 25 юни 1907 година в Елизаветград (по-късно Кировоград), Украйна, в дворянско семейство. Майка му е учителка, а баща му е стар народоволец, който знае 7 чужди и 2 древни езика. Преди революцията Елизаветград е уникален културен център. Там гастролират великият композитор и пианист Ференц Лист, Фьодор Шаляпин, поетите Фьодор Сологуб, Андрей Бели, Игор Северянин. Интелектуалната семейна среда и богатият културен живот определят още в ранна възраст любовта към поезията, музиката и театъра, широтата и дълбочината на мирогледа на бъдещия поет. Той боготвори украинския философ от 18 век Григорий Сковорода, почитта към когото дължи на баща си Александър Кирилович и неговия приятел доктор Афанасий Михалевич, който го посвещава в творчеството му. Детството и юношеството на Тарковски преминават в тежко за страната време, което също оставя траен отпечатък в съзнанието му.

През 1923 г. заминава за Москва, през 1924 г. вече сътрудничи на вестник „Гудок“, в който води рубрика със стихотворни фейлетони. В редакцията работят такива известни писатели като Михаил Булгаков, Юрий Олеша, Иля Илф и Евгений Петров,Валентин Катаев. По това време се запознава с Осип Манделщам, а по-късно и с Марина Цветаева, която наскоро се е завърнала от емиграция. През 1924 г. кандидатства в Брюсовския институт за художествено слово, който обаче е закрит след смъртта на Брюсов. През 1925 г. постъпва във Висшите държавни литературни курсове, които завършва през 1929 г. Пише стихове, които публикува в студентски сборник през 1926 г.

От 1932 г. започва активно да се занимава с превод, като особено внимание отделя на класическата поезия на Изтока. На него руската култура дължи едни от най-хубавите стихотворни преводи от туркменски, арменски, грузински и арабски езици.

През 1941 г. заминава като доброволец на фронта и воюва до декември 1943 г., когато е тежко ранен и единият му крак е ампутиран. От Отечествената войнакореспондентът на вестник „Бойна тревога“ гвардейски капитан Арсений Тарковски се завръща без един крак и с много написани стихове.

След края на войната той подготвя първата си поетична книга за печат, но през 1946 г. тя е „заклана“ по думите на самия поет. Книпович пи­ше в рецензията си: „Много талантливият поет Тарковски принадлежи към този черен пантеон, към който се числят току-що репресираният поет Манделщам, разстреляният белогвардеец Гумильов (макар той ни­кога да не е бил белогвардеец), А.Т.Ахматова, за която току-що имаше постановле­ние, и Ходасевич.“

Едва на 55 години той вижда първата си издадена книга „Преди снега“ (1962).В кратката анотация към стихосбирката се казва: „Арсений Тарковски, широко известен преводач, се представя в книгата „Преди снега“ като оригинален поет. В книгата са събрани стихове от няколко десетилетия, тя е резултат на сериозна работа, благодарение на която пред нас се разкрива сложният свят… на мисли, чувства и спомени на съвременника.“

Анна Ахматова оценява високо стихосбирката, нарича я „скъпоценен подарък за съвременния читател“. Почти по същото време на екран излиза филмът на Андрей Тарковски „Иваново детство“, в който бащата на кинорежисьора чете сам свои стихове. Творбите на Арсений Тарковски звучат и в други филми на сина му като „Сталкер“ и „Огледало“, в който звучи едно от най-одухотворените му послания „Първи срещи“, завършващо с пронизващите стихове: „Когато ни преследваше съдбата, тъй както някой луд с бръснач в ръка“.

 

Дори и след като е „разрешено“ да го печатат, той продължава да бъде упорито премълчаван като автор и да е представян от официалната критика като талантлив преводач, но не и като поет с огромно значение. От 1962 г. до смъртта му (27.05.1989) излизат: „На Земята – земното“ (1966), „Вестител“ (1969), „Стихотворения“ (1974), „Зимен ден“ (1980), и „Избрано“ (1982), „Стихове от различни години“ (1983), „Звезди над Арагаци“ (1988). Последната книга на поета е „От младостта до старостта“(1989), за която „най-накрая“ (посмъртно, в годината на кончината си) е удостоен с Държавна награда…

В предговора си към книгата му „Стихотворения“ Маргарита Алигер пише: „Да се говори за стихове e въобще трудно, а за прекрасни стихове – двойно по-трудно. Възприемаш ги с чувствата си като музика, (а нима е леко да се разкаже за нея? Но ако все пак заставиш себе си да се освободиш от магията на поезията и да се вгледаш в поезията на Тарковски, ще стане очевидно неговото изкуство да възвръща на думите истинската им стойност и тежест, умението му внимател­но да вгражда в своя речник нова дума или ново понятие, които озаряват изведнъж с нова светлина цялото стихотворение.“

В България избрани стихотворения на Арсений Тарковски са преведени от Светлозар Жеков и публикувани в изданията „В средата на света“, „Народна култура“, 1982 г. и „Арсений Тарковски и други руски поети“, „Нов Златорог“, 2007 г.

Цитат :

След мен — ремонт.

После меня — хоть ремонт

СТИХОВЕ

 

Аз в детството се разболях…

Аз в детството се разболях
от глад и страх. Напуканите устни
прехапя и — оближа; тъй запомних
прохладния и соленеещ, вкус.
И все вървя, и все вървя, вървя,
на стълбището сядам да се сгрея,
вървя замаян към реката, сякаш
под свирката на заклинател, сядам,
на стълбата се грея; все тресе ме.
А майка ми стои, с ръка ме вика,
наблизо е, но как да приближа:
щом тръгна — седем крачки ни делят,
с ръка ме вика; тръгна пак — стои
на седем крачки и ме вика.
Стана ми
горещо, разкопчах яката, легнах —
тръби засвириха и светлина
по клепките удари, полетя
с конете майка ми, с ръка ми махна —
и отлетя…
Сънувам аз през ден
пак болницата бяла под липата
и белия чаршаф, все тъй студен,
и белия ни лекар, взрян във мен,
и бяла, до нозете ми сестрата
криле повдига. И останаха.
А майка ми дойде, с ръка ми махна —
и отлетя…


Стани какъвто си
„Werde der du bist.“
Гьоте

Щом тежък час за теб удари,
пари намираш и другари.
Къде по-трудно в този свят
намираш себе си ти, брат.

Наопаки ще се обърнеш,
ще се пребъркаш, ще превърнеш
в едно съня, реалността,
ще видиш отстрани света

и в ред ще са за теб нещата.
А ти, маскиран — със съдбата,
с изкуството, със своя дял, —
участваш в странен карнавал.

И Хамлет в чужд костюм блуждае,
и нещо бъбри и желае
със Моиси* да се смени,
[* Моиси, Александър (Сандро), 1880–1935 — голям немски актьор трагик, един от бележитите интерпретатори на Хамлет. — Б.пр.]
не да се бори със злини.

От вероятности безчетни
една над тебе ще просветне,
но не изгрява — ех, за зло —
над теб заветното число.

Небето геният закрива,
макар за теб да не отива
такава мярка, ти дерзай,
стани какъвто си — докрай.

А от пророка дума взимаш —
у ням по-ценна дума има,
по-ярък цвят у сляп блести,
когато ъгълът на зрение
намерен е и в просветление
разкрил си себе си и ти.


В средата на света

Човек съм аз, в средата на света,
зад мен са милиарди инфузории,
а звездни милиарди са пред мен.
И помежду им аз съм извисен —
море, съединяващо два бряга,
и мост, между вселени изграден.

Аз Нестор съм, описал мезозоя,
на идни времена съм Йеремия.
Държа часовник аз и календар
и в бъдещето съм като Русия,
проклинащ миналото: просяк-цар.

Смъртта познавам по-добре от мъртвите,
най-живото съм аз от всичко живо.
И пеперудка малка — пъстър цвят —
като момиченце ми се надсмива,
като парченце златосърмен плат.


Само бъдещето

Създаден сам да бъда като стая
в хотел — с едно легло, с един прозорец,
с една работна маса, — аз живеех
и постепенно моята душа
привикна с тялото ми. През прозореца
понякога погледне тя, полегне
в постелята, до масата приседне —
и скърца пак безхитростно перото.

А зад прозореца вървяха хора,
коли гърмяха и шумеше дъжд,
пищяха милиционерски свирки,
със слънцето настъпваше денят
и със звездите идваше нощта,
ту облачно, ту чисто бе небето.

Града обикнах като пришелец,
с щастливи впечатления бях пълен
и новото за новостта обичах,
а всекидневното — за всеки ден.
Понеже е четириизмерен този свят,
по мярка бе ми бъдещето само.

Но свърши самотата ми. Тъй стана,
че в стаята ми се нанесе друг —
съквартирант. И новата душа
започна да се размножава, както
върху стъкло предметно — хромозом.
Измъчвах се от свойта теснота,
макар че се разраствах като град,
с квартали нови натежавах.
Аз
прехвърлих през реката мост.
Не ми
достигаха работници. С цимента
прах вдигахме и с тухлите бумтяхме,
и кожата хълмиста на земята
с булдозери до костите одрахме.

Хвала на онзи, който се раздава!
Хвала на теб, мой бит, лишен от бит!
Хвала на теб, благословен мой тензор!
Хвала на теб, език от друго време!
Да мине век — не ще го разберем,
пред него съм от „Словото за похода“,
лежа си — от татарите сразен:
безброй сме ние край река Каяла,
в тревата копие стърчи,
на него
орел перата си столетни чисти.


От тези сенки съм, които в жарко пладне…

От тези сенки съм, които в жарко пладне,
изпили земната вода, но още жадни,
обратно връщат се по своя стръмен път
с надежда жаждата си пак да утолят.

Тъй както ладия сама от океана
като от гробница — обредна, древна кана —
и аз по стълбата ще се завърна сам,
и жива сянката ти ще ме чака там.

Но ако всичко е измислица, измама
и ако не лице, а бяла маска само
изпод земята ни поглежда и мълчи,
и камъни блестят във сухите очи…


Аз разделям се с всичко, което съм бил…

Аз разделям се с всичко, което съм бил
и което съм любил, презирал, разбил.

Днес животът започна отново за мен
и събличам аз тесния вчерашен ден.

Не желая от себе си повече вест —
и разделям се с мен — до последния жест.

Същността си докрай и без милост руша
и отделям аз своята хладна душа.

В пустотата оставям аз себе си сам и поглеждам към
него, към себе си — ням.

Аз приветствам те топло, мой щит вледенен,
и приветствам теб, хляб, и теб, вино, без мен!

Нощен сън, пеперудо на пъстрия ден,
аз приветствам тук всичко и всички без мен!

И се свеждам над вечната книга — живот, слушам
кръглите думи на кръглия плод,

слушам белите думи на облака бял,
но езика за вас не запазих аз цял,

че съсъд и оскъден, и крехък аз бях,
как разбих се — уви — досега не разбрах.

Вече сфера подвижна не спирам пред вас
и ни дума без дума не ще кажа аз.

А намираха в мен много думи, уви,
хора, камъни, риби, листа и треви…


Живот, живот

I

В предчувствия не вярвам. От вестта
за край не тръпна. И от клеветата
не бягам аз. Смърт няма на света.
И всичко е безсмъртно на земята.
Ти никога не бой се от смъртта:
реалност — светлина е същността.
Ни смърт, ни тъмнина ще те погълне.
Виж, всички чакаме на морски бряг
и ето — аз изтеглям мрежи пълни,
премине ли безсмъртието пак.

II

Живейте в дом — и цял ще е домът.
Ще викна кой да е от вековете
и дом ще построя. И всеки път
отново с мен жените и мъжете
на масата с децата ще седят.
А масата за всички ни ще стигне —
живее бъдещето в този час:
и ако аз ръката си повдигна
петте лъчи ще се вселят у вас.
Аз всеки минал ден като подпора
крепях на слабите си рамена —
тъй времето измервах без умора
и го пресякох като планина.

III

Аз своя век по ръста си избрах.
На юг препускахме. Степта димеше.
Под нас лудуваше щурецът плах —
като пророк над пустошта тръбеше
и гибел предвещаваше за мен.
Съдбата ми на стремената бдеше.
Аз и сега към бъдещия ден
като момче на кон съм устремен.

И стига ми безсмъртието мое —
от век във век прелива се кръвта.
За роден дом, за топъл кът в нощта
с живота си платил бих тъй спокоен,
ако с иглата му аз не летя
като конец безкрайно по света.


Най ценя аз в този свят…

Най ценя аз в този свят
сред безбройните неща
детския брътвеж крилат
в бързея на паметта.

Пак ушите ми звънят,
вън гърми, но чувам аз:
стъпки леки шумолят —
тишината с моя глас.

Влезнал в стъкления дом
с пеперуда бяла, в миг
проговарях шепнешком
непонятен, чужд език.

Пеперудо, вече в сняг,
паметта ми нарани, —
думите изгубих пак,
само звън звъни, звъни.


Щурче

Нека сам си призная —
по кръв съм домашно щурче,
съкровено аз пея
в огнището — над пепелта.
Някой вряла вода
ще приготви — ще ме обрече;
а пък друг топъл кът
ще разчисти за мен край жарта.

Ще си спомнят гласа ми
в земите далечни, дори
да си мислят, че аз
на жетварчето знойно съм брат.
Мойта бедна цигулка
не зная аз кой сътвори,
зная само, че с песни съм
като жетварче богат.

Колко руски съгласни
в езика ми нощен звучат,
аз в кутийка поставих
пословици мъдри безчет,
за да ровят децата
в кутийката и да следят
мойта стара цигулка
с единствена струна от мед.

Не ме чуваш ти, сякаш
през стената звучи моя глас,
но заслушай се в мен —
ще те водя след себе си аз.
Ще зова: събудете се,
нощният страж е пред вас!
И далече от теб


Като преди ако бях горделив…

Като преди ако бях горделив,
бих те оставил завинаги, знай;
всичко, що мъкна, а няма защо,
всичко, с което съм свързан докрай —
всичко на две — докато бъда жив.

И бих ти казал:
— Ще отнесеш
сто обещания, сто думи, сто
празника — тези най-скъпи неща.

Ще ми оставиш тук изгрев студен,
сто закъснели трамваи и сто
капчици дъжд след трамвая в нощта,
сто кръстопътя, сто улици,
сто капчици дъжд и след теб, и след мен.


Живя той и умря…

Живя той и умря.
Преди и тя живя, и те живяха,
и като другите умряха,
и гроб до гроб се нареди.

В земята като през стъкло
се вижда кой кого убил е:
гори над мъртвите могили
печатът на добро и зло.

На всеки, слезнал под земята,
тук още сянката се мята.
И да избегне няма как

тя нашата саморазправа —
ако подобен съд все пак
не връхлети над нас тогава.


От тези сенки съм, които в жарко пладне…

От тези сенки съм, които в жарко пладне,
изпили земната вода, но още жадни,
обратно връщат се по своя стръмен път
с надежда жаждата си пак да утолят.

Тъй както ладия сама от океана
като от гробница — обредна, древна кана —
и аз по стълбата ще се завърна сам,
и жива сянката ти ще ме чака там.

Но ако всичко е измислица, измама
и ако не лице, а бяла маска само
изпод земята ни поглежда и мълчи,
и камъни блестят във сухите очи…


Първи срещи

На срещите ни всяко мигновение
празнувахме като Богоявление.
И сякаш вчера всичко е било —
по-лека и от птичето крило,
по стълбата почти като видение
политаше ти с пламнало чело
и водеше ме в своите владения —
отвъд, зад огледалното стъкло.

Помилван бях, когато нощ настана —
отвори се олтарната врата
и в тъмнината сякаш бе сгряна
с невидимо сияние плътта.
Събудил се: „Бъди благословена!“ —
шептях и знаех, че е дръзновена
речта ми. И щастлив бе твоят сън —
да те погали с цялата вселена,
протягаше се люлякът отвън;
докоснати със синева очите,
спокойни бяха в краткия си сън.

А във кристала стенеха реките,
гори димяха, падаха мъгли
и сферата кристална ти държеше
в ръцете си, на трона още спеше и
— господи — ти моя бе, нали?
И се събуди, в миг преобразила
като вълшебник речника ни стар;
гласът ти ясен с пълнозвучна сила
изпълни се; и смисъл нов открила
бе в свойто ти — и значеше то: цар.

В света преобрази се всичко, даже
най-простите неща — ведро и тас,
щом твърдата вода като на стража
на слоеве застана между нас.

И тръгнахме в незнайни светове.
Пред нас изникваха като миражи
по чудо сътворени градове
и правеше ни път сама тревата,
и следваха ни птици над полята,
и рибите в голямата река,
и в миг разтвориха се небесата…

Когато ни преследваше съдбата,
тъй както някой луд с бръснач в ръка.


И сякаш още чувам звън и гръм…

И сякаш още чувам звън и гръм,
ах, как звънеше ватманът, звънеше!

До края стигахме с трамвай, а там
минаваше реката — бавна, плитка
и цялата в тръстика.
Аз и Валя
седим върху топовете пред входа
на градската градина с дъб-столетник
и с павилион за сладолед и лимонада,
и с музиканти в синя раковина.

И над градината сияе юни.
Тръба бърбори, барабан бумти
и флейта свири, но се чува както
изпод възглавка — полуфлейта,
полутръба и полубарабан
във четвъртинка сън, в осминка от живот.

А ние с Валя
(с летните си шапки,
сандалите, фланелките със котви)
не знаем кой от нас ще оцелее
и кой от нас убит ще бъде,

съдбите си не знаем в този час,
със прясно мляко ни очакват в къщи
и пеперуди кацат върху нас,
и птици във небето се прегръщат


25 юни 1939

И страшно е да свърша, да оставя
пленителните, скъпи на поета
случайни щрихи, дребното, което
в живота нямах време да прославя.
Обичах да се връщам през полето,
дома си в ред набързо да поставя…
Обичах и цветята на балкона,
и чашата, и вазата на пода,
отблясъка зелен на небосвода,
дори че съм поет и беззаконник…
А на рождения си ден — през юни —
боготворях аз празника суетен
и стиховете, и жените шумни,
смеха кристален и звъна приветен,
къдриците — неповторимо нежни,
целувките накрая — неизбежни…

Пак юни е. Домът ми е далече
и аз не страдам за дома си вече,
а в него на търпение се учех —
днес отмъщава си кръвта жестоко
и мен потайна мъка ме тревожи, —
нима забравих участта висока,
какво със себе си направих, боже!


Дървото на Жана

Говорят ми, но вече не ги чувам —
душата ми заслушва се сама
във себе си, тъй както Жана Д’Арк.
И зазвучават странни гласове…

Аз дълго учих се да ги избирам:
ту флейтите, ту арфите извиквам,
ту пък фаготите. От сън пробуден,
разбирам, че отдавна те звучат
и че финалът вече наближава.

Привет, стебло високо с мощни клони,
с безброй листа зелено-златни!
Поздрав, загадъчно дърво! От теб към мен
полита птица — сякаш първа нота.

Но щом поискам да запиша с думи
тътнежа на безбройните литаври
и ловните сигнали на тръбите,
и пролетните пориви на лъка —
разбирам аз какво със мене става:
душата пръст до устните допира —
мълчи! Мълчи!
И всичко, чрез което
смъртта е жива, а животът — сложен,
в миг придобива нов, внезапен смисъл —
като стъкло прозрачен. Аз мълча,
но целият съм в гърло на фанфар,
докрай със звуци утринни изпълнен.
И затова едва преди смъртта
разбираме, че нито дума ние
не сме написали за нас самите.
Това, което смятахме, че сме,
се движи по кръга —
спокойно, отчуждено, несравнимо —
и вече нас във себе си не включва.

Ах, Жана, Жана! Малка Жана! Нека
е коронован твоят крал — каква
заслуга е това? Вълшебен дъб
шуми и глас говори нещо странно,
а ти гориш в несъразмерна риза.


 

Нощен дъжд

Тогава от небе оловно
се сипеше дъждът край мен.
Със теб се срещнахме съдбовно
във мрачния дъждовен ден.

Мъждукаха фенери странно
и техните дъги в нощта
ти известиха твърде рано,
че приближава любовта;

че лятото е отлетяло
в тревожно-светлия живот
и колкото да си живяла,
пак те примамва тоя свод.

И сълзи от дъжда среднощен
по твоето лице трептят,
не предполагах още
какви безумства предстоят.

Далечния ти глас дочувам,
но как да си помогнем, как?…
И както някога лудува дъждът
сред падналия мрак.


Сънища

На прага с очила съдбовни
присяда тайнствена нощта
и вавилонския съновник
чете като оракул тя.

Нагоре водят стъпалата
без перила без перила — под тях е ад.
И съдят сенки непознати
разноезичния ти свят.

В съда кой смисъл ще открие?
В какво е твоята вина?
От обща пещера сме ние,
писмеността ни е една.

Чак от потопа до Евклида
ти ще огледаш своя път.
Разкрий това, което видиш!
Чуй, синовете те зоват.

Пред нечий праг ще спреш ти в здрача,
додето, сякаш богове,
по пътя биволи се влачат
и трият хълбоци, и крачат,
и времето преживят все.


От тревата се учех с тетрадка пред мен…

От тревата се учех с тетрадка пред мен,
като флейта звучеше тя в дългия ден.
И когато запяваше химни щурчето,
аз хармония търсех в звука и цвета.
Сред зелените струни — летяща комета —
всяка капка роса бе сълза в утринта.
И разбрах — всяка клетка в очите огромни,
всяка ярка дъга на крило в полет тих
приютява духа на пророци бездомни.
И по чудо библейската тайна разкрих.

Как обичах труда си мъчително-сладък —
тези думи, споени в душата ми млада
с мисли ясни и смътна, загадъчна страст…
Пишех правда и в думата виждах я аз.
Бе езикът ми точен — спектрален анализ.
И нареждах тъй думите — наниз след наниз,
Събеседнико мой, ти си прав във това:
и в шума аз дочувах, и в сумрака виждах,
но не съм унизил ни другар, ни трева,
с равнодушие родния край не обиждах.
На земята работех. И ден подир ден
в дар приемах насъщния хляб и водата
и бездънни сияеха все небесата,
и валяха звезди върху мен.


Към стиховете

О, мои стихове — наследници,
душеприказчици, ищци,
възпитаници, събеседници,
безропотни и храбреци!

Не помня своя род, ни племето.
От кал грънчар ме сътвори,
с лопата щом ме хвърли времето
на колелото му в зори.

Изтегли с пръсти дълго гърлото
и щом душата затрептя,
изписа по гърба ми първото
венче от приказни цветя.

Разрових въглени разпалени —
по волята на Даниил.
Възхвалих пламъците алени,
слова пророчески открил.

Земя без дъх, без цвят, без мириси,
бях дълго време нероден —
от клюнове и тревни ириси
случайно паднахте край мен

Facebook Comments