Ерик Ериксон – етапи в изграждането на идентичността (психология)

Erik-Erikson-El-rebelde-que-cambió-el-psicoanálisis

Автор – Диляна Велева / magnifisonz.com

Теорията на Ерик Ериксон ( 1902  – 1994) за психосоциалното развитие на индивида, е една от най-влиятелните в историята на психологията. Животът ни е низ от последователни стадии, в които изграждаме своята идентичност. Его – идентичността е сърцето на Аза, усещането че си различен, но и един и същ през всички периоди от живота си. Тя е свързващата нишка, събираща всички наши образи и роли в едно цяло. Всеки стадий от човешкият живот е свързан с развитието на дадена компетентност, като започнем от надеждата, в най-ранния етап и стигнем до до мъдростта, на края на жизненият път. Личността се развива на степени, с преходи от една степен към друга. Всяка криза през която човек преминава е възможност. За израстване и усъвършенстване. Ерик Ериксън ограничава осем стадия в изграждането на психосоциалната идентичност на човека :

  1. Младенческата възраст, обхваща първата година от живота на човек. Кризата, която трябва да се разреши в този този период е изграждането на базово доверие срещу базово недоверие. Базовото доверие е общо чувство на доверие към другите, усещането, че те са доброжелателно настроени и сигурни, а заобикалящата среда е безопасно място. Изграждането на базовото доверие към другите хора и света зависи от качеството на майчината грижа и способността тя да бъде разпозната от детето като сигурен обект. Базовото доверие е вяра не само към външния свят, но и доверие към вътрешния свят. Пример за такова доверие е , когато детето е в състояние да остане само без майката без да изпита неконтролируема тревожност или страдание. Психичното качество, което се появява в резултат на успешното преминаване на кризата през първия етап Ериксон нарича “надежда”. Базовото доверие към майката и себе си дава възможност на детето да се справя с предизвикателствата през следващите периоди от живота си.

2. Ранното детство, обхваща втората и третата година от живота на детето. Дихотомията в тази възраст е автономност срещу срам и съмнение.

През първата година от живота, децата изцяло зависят от грижите на майката . С навлизането във втората си година те стават по-независими от околните, тъй като прохождат, проговарят и започват активно да изследват околната среда. В този период децата се чувстват горди от откритието си, че могат да правят нещата сами. Чувството за идентичност приема формата на “Аз съм това, което мога да правя”. Ако родителите не успеят да дадат територия на детето и не го поощрят за успехите му, в него се развиват чувство на срам и съмнение. Ето защо, най-важното условие за правилното развитие на психиката, през този период е готовността на родителите постепенно да предоставят все по-голяма свобода на децата, да контролират сами своето поведение, като разбира се го предпазват от опастностите. Изградената през този период “автономност” на поведението силно стимулира и засилва чувството на “базово доверие”, изградено през първата година от живота на малкия индивид.

3. Възрастта на играта, обхваща възрастта от 4 до 6 години. Кризата на този етап е инициативност срещу вина. През този период,  се увеличават социалните контакти на детето. Развитието на речта  дава нови измерения на общуването. То вече има  възможност за изграждане на отношения с други деца извън къщи. Инициативността е способността да се планира и осъществява определено поведение, да се поемат върху себе си задължения и отговорности. Чувството за идентичност в този период  приема формата на израза “Аз съм това, което ще стана”. Новото качество, което се изгражда е чувство за цел.

Родителите на този етап трябва да поощряват самостоятелността на детето. Когато системно го ограничват в неговата психика се изгражда чувство за вина. В този случай, децата стават силно зависими от околните, липсва им  умението  да могат да си поставят реалистични, достижими цели.

4. Училищната възраст, обхваща периода от 7 до 12 години. Конфликтът, който трябва да бъде преодолян на този етап е трудолюбие срещу непълноценност.

„Трудолюбието” се изгражда в училище, когато децата започнат да усвояват знанията на своето общество. Чувството за идентичност в този период приема формата на израза “Аз съм това, което съм научил”.

Чувството за “непълноценност” се появява, ако децата забележат, че тяхната значимост за околните, техният статус в групата от връстници, зависят не от усвоените знания и поведение, а от качества, нямащи нищо общо със знанията като например раса, пол, религия  и социално положение.

5. Юношеската  възраст -обхваща периода от 12 – 19 години.

Дихотомията в този период е идентичност срещу объркване на ролите. Социалното качество, което трябва да се изгради през този период, за да продължи нормалното развитие на психиката, е централното качество на човешката психика, а именно чувството за “идентичност”, или “его-идентичността”.

Ако тази криза не бъде преодоляна от младия човек и не се изгради “его-идентичност”, най-вероятното качество на психиката, което се появява към края на юношеската възраст, е “смесване на социалните роли”.

През този период, юношата се сблъсква с много нови изисквания и роли, които трябва да усвои… Той трябва да интегрира в един образ, всички знания за себе си, всички роли, които до този момент е приемал. Този  нов, събирателен образ представлява неговата “идентичност”. Чувството за идентичност приема формата на отговори на въпросите – “Кой съм аз?” ; „Един и същ ли съм във времето ”, “Какъв ще стана по-нататък?”.

Ако пред процеса на “интегриране” на многото образи за себе си, в един цялостен образ на собствената “идентичност” има някакви бариери, тогава това множество от образи не може да се обедини в една “идентичност”, и се появява “смесване на ролите”, смесване на образите, “криза на идентичността”. “Кризата на идентичността” се изразява, в затруднения на младия човек да прави избори в реалността, да се насочи към дадена професия, да бъде способен да се свързва с другите. Процесът на намиране на собственатата идентичност е продължителен, предполага експериментиране с различни социални и професионални роли, докато човек най-накрая намери подходящата за него роля. Най-главният компонент на собствената “идентичност” е верността към своите обещания и привързаности.

6. Ранната  зрялост – обхваща периода от 20 – 25 години. Кризата в този период е интимност срещу изолация.

През този период човек е в състояние да изгражда “интимни” отношения с друг човек. До настъпването на този период сексуалните отношения са причинени от търсенето на собствената “идентичност”, и не са истински “интимни” отношения. Интимността” е чувство, което човек изпитва към партньора си, приятелите, братятата и сестрите, родителите си. Интимността е способността на човек да съедини своята “идентичност” с “идентичността” на друг човек без страх, че ще загуби нещо от себе си. Кризата на интимността води до затваряне в себе си и избягването на междуличностни отношения. Младият човек изпитва чувство за самота и изолация.

  1.  Средната зряла възраст обхваща периода от – 25 – 65 години. Кризата на идентичността, която трябва да бъде разрешена в този период е продуктивност срещу инертност.

Всеки възрастен човек, според Ериксон или приема, или отхвърля от себе си отговорността за състоянието и запазването на обществото, в което живее. Продуктивността е загрижеността на човека, за благополучието не само на своето поколение, но и за обществото, в което ще живее и работи това поколение. Загрижността е обратното чувство на безразличието и апатията. Тези хора, които не са в състояние да станат “продуктивни”, постепенно се затварят в себе си, като тяхна главна грижа стават само личните потребности и удобства. Загубата на продуктивността означава, че човек престава да бъде активен член на обществото. Грижата изключително за собствените нужди обеднява междуличностните отношения, и по този начин се появява “кризата на зрялата възраст”. Тя се изразява в чувства на безнадеждност, безсмисленост на живота, самосъжаление.

8. Късната зряла възраст, обхваща периода след 65 години. Кризата в този период е – мъдрост отчаяние. Тази последна криза, е обединяване  на всичко достигнато в психичното развитие от човека през целия му живот. Ако тя не бъде преодоляна, към края на живота си човек  започва да  чувства “отчаяние”. През този период на развитие, човек се пренасочва от бъдещето към миналото  си, като прави равносметка на своя живот, с неговите успехи и неуспехи. Чувството за “его-интеграция” възниква от способността на човека да си изгради позитивен образ на целия си живот и да го оцени с думите – “Доволен съм, не съжалявам”. Хората, които не са в състояние да достигнат до “его-интеграция”, възприемат живота си като поредица от допуснати грешки и провали. Мъдростта на тази последна криза е в това да можеш да приемеш смъртта, спокойно като неизбежна част от вечния кръговрат на живота.

Идентичността не е застинала същност. Тя е в процес на постоянно ставане. През нея осмисляме своето пребиваване на земята. Тя ни дава чувството за посока, цел и смисъл. Тя е нашата способност да се свързваме с другите по уникален начин, без да губим чувството за себе си. И на всеки етап от живота си да намираме сила и смисъл да продължим. По пътя…

Facebook Comments