Атанас Далчев – стихове на великият поет

Atanas-Dalchev-big-2

Атанас Христов Далчев е сред най-видните български поети и преводачи на XX век. Автор е на поезия с ярко философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и руски писатели.
 
Роден: 12 юни 1904 г., Солун, Гърция
 
Починал: 17 януари 1978 г., София
 
Стиховете на Атанас Далчев са превеждани на десетки езици, един от малкото български поети преиздаван дори в Южна Америка. Един от най-големите таланти в световната поезия, когато го обвиняват, че публикува само силните си поеми, а слабите крие, той отговаря – Моята тайна е, че дори не пиша слабите си стихове.
 
 
А ЕТО И НЯКОЛКО ИЗБРАНИ СТИХОВЕ И ЦИТАТИ :
 
 
 

 

 

„Човек, властващ над другите, губи своята собствена свобода.”

„Науката е нищо друго освен отражение на действителност.”

„Най-страшната самота – да нямаш истински приятели.”

„Завистта няма почивен ден.”

„Не онова, което печелим, а което спестяваме, ни прави богати; не онова, което четем, а онова, което запомняме, ни прави учени.”

„Надеждата е добра закуска, но лоша вечеря.”

„Човек може толкова, колкото знае.”

„Аз бягам от успеха не заради него, а заради тези, които го имат; срамувам се да приличам на тях.“

„Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.”

„Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.”

„Всяко силно чувство е суеверно. ”

„Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна. ”

„Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише. ”

„Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това,което може да каже.”

„Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.”

„Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.”

„Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои от тях е важно и това – кой ги харесва.”

„Със стила на писателите става нерядко това, което се наблюдава при отглеждането на малките деца. Колкото повече грижи полагат за него, толкова той е по-хилав, по-безжизнен.”

„Малокултурният е склонен към разни теории и теоретизация. Истинският учен цени повече от всичко факта. ”

„Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех. ”

„Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.”

„Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.”

„Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.”

„Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.”

„Хуморът е веселата смърт на поета.”

„Когато стигнеш до известна възраст почваш да разбираш, че животът всъщност е непрекъсната загуба.”

–––––––––––––––––––––––

 

ЛЮБОВ

Над старото тържище ален

бе залезът като домат

и все тъй строен, все тъй млад

стоеше бедният хамалин.

 

Засипваше дрезгавина

очите, веждите му вече,

но не дойде и тази вечер

зеленооката жена,

 

която го веднъж повика

с очи, със поглед, без слова

и зарад тежкия товар

му заплати една усмивка.

 

Да би дошла и тази нощ…

да би му станала невеста…

до гроба би я носил весел

на гръб в широкия си кош.

 

И всеки гвоздей от обущата му

би грял в нощта като звезда,

когато долу през града

към къщи с нея ще се спуща.

 

Сънуваше ли? Сам в света,

хамалинът стоеше влюбен.

И мракът от лика му груб бе

изтрил и сетната черта.

 

1927 г.

IMG_201606164_084532

––––––––––––––––––––––––-

На Иван Симеонов

Художникът и вятъра

Художникът искаше да нарисува вятъра,

        и рисуваше листа, които излизат лудо от

        пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра,

        и рисуваше как се струи и проблясва тревата

        в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра,

        и рисуваше облаци, пръснати в паническо

        бягство по небето.

Художникът искаше да нарисува вятъра,

        и виждаше винаги, че рисува друго.

 

1977 г.


НАДПИС

Всички, паднали за свободата

дето и да е, са наши братя —

пак по кръв, но само че пролята.

 

1956 г.


НОСАЧИ НА РЕКЛАМА

Те бродят в този град прокажен

без цел, превърнати на вещ,

и вече своя вид зловещ

самички не съзнават даже.

 

Със поглед тъп и образ впаднал

прекосват този свят засмян

и носят на гърба си — гладни —

меню на някой ресторан.

 

И как е странно под това

небе, изядено от пламък,

да виждаш (случва се това)

реклама да чете реклама.

 

Човечество, спри да въздишаш,

скрий лицемерните сълзи!

Човек не ни е брат, а зид,

на който се лепят афиши.

 

1934 г.


СТАЯТА

На Ал. Геров

Стаята полека потъмнява,

става тъмно като във гора.

Синеокото момче оставя

своята игра.

 

И привлечено от смъртен тропот,

от далечен тропот на коли,

спира пред големия прозорец:

пролетният дъжд вали.

 

Въздухът трепери, лястовици

режат като ножици дъжда

и вървят по електрическите жици

капчици вода.

 

Малкото момче във здрача слуша

как расте градинската трева

и растат на неговите устни

някакви слова.

 

И само̀ то почва да говори

с лястовиците, със вечерта,

със помръкналите кръгозори,

с бога и света.

 

1930 г.


КЪЩАТА

Сам дяволът я сякаш дал под наем,

но неизвестно кой е наемателят.

Затворена е всякога вратата

а мракът спи и през деня във стаите.

 

Дъждът гризе мазилката и бяга

през счупените водостоци от олово

и като пот по челото на болен

по сивите стени избива влага.

 

И снощи (ти видя ли от прозореца?),

когато писна ненадеен вятър,

разтвори се, затвори се вратата,

завиха нощни кучета на двора

 

и черна сянка, дълга като копие,

разчупи се на каменните стълби

и аз видях, и аз познах там мъртвия,

когото преди девет дни заровиха.

 

1925 г.


И СЪРЦЕТО НАЙ-СЕТНЕ УМИРА

На годините бързеят всичко отнася.

И сърцето най-сетне умира.

С безразличие ти отминаваш врага си,

преставаш да искаш и дириш.

 

Срещнеш ли тази, която си любил,

не намираш какво да й кажеш.

Отдръпва смутено ръката си груба

пред взора ти просека даже.

 

1956 г.


БОЛНИЦАТА

Тази бяла варосана зала на градската болница,

до самите стени прилепените бели легла

и лица побледнели по тях, и лица меланхолни

с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.

 

Тези черни ръце връз прострените бели покривки

като черни оголени клони на зимния сняг,

тези сухи ръце и ракривени болни усмивки,

и очи може би вече вгледани в другия свят.

 

Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни

със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,

и звънът, и звънът на големия стенен часовник

сякаш тежките стъпки на близката смърт.

 

1923 г.


ДЯВОЛСКО

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

 

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

 

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

 

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

 

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

 

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

 

1927 г.


 

СЪДБА

Напразно ти кълнеш жестоката съдба

и бедното тело осмиваш със злорадство:

душа, ти свойта мощ и своето богатство

на него, тленното, уви, дължиш все пак.

 

Безумно не роптай, че бог те е затворил

като бунтовница в нерадостната плът,

без сетивата й от себе си навън

не би излязла ти, монадо без прозорци!

 

Ти властвуваш в света чрез тези сетива

и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,

докато тялото за теб покорно крее.

 

Какво ще му дадеш в награда за това?

Когато отлетиш във блясък и във слава,

неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

 

1927 г.


ПРОЛЕТ

Изгубената пролет

ще слезе в оня час

по белите тополи,

по листналия бряст.

 

Ще спре една латерна

в безслънчевия двор

и дворът ще запее

с латерната ведно.

 

В сърцето стигнат — мигом

аз ще се отрека

от учените книги,

от тясната яка.

 

И отведнъж ще снема

вси свои имена,

с тях — цялото си бреме

от скърби и злина.

 

Ще сляза лек и весел

по стълбите запял,

и слязъл, ще се смеся

с огромната тълпа…

 

Цял ден ще дялам камък

в виелици от прах

и няма да узная

съмнения, ни страх.

 

А вечер ще ме чака

на каменния мост

жена със къдри, сякаш

увиснал черен грозд.

 

1928 г.


МОЛИТВА

Аз не помня, аз не съм видял

минаха ли моите години?

Ти не ме оставяй да загина,

господи, преди да съм живял!

 

Изведи ме вън от вссяка сложност,

научи ме пак на простота:

да отдавам сетния петак

от сърце на срещнатия просек.

 

Да усещам своя радостта

на невинното дете, което

първите снежинки от небето

сбира със отворена уста.

 

И без свян да мога да говоря

с простите на прост неук език…

Научи ме, господи велик,

да живея като всички хора.

 

1927 г.


ОГЛЕДАЛО

Ти го чакаш от години цяли —

чудото дохожда всеки час.

Виж хамалина пред нас,

който носи огледало.

Той върви. И в огледалото израстват

улици, къщя, стобори,

а от дъното му светло идат хора

и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.

В миг разлюшкват се площади:

дървеса,

стрехи и балкони падат.

Блясват сини небеса.

Ти не се учудвай, че хамалинът

е приведен и върви едва!

Носи той в ръцете си човешки цял един

нов и дивен свят.

 

1937 г.


АНГЕЛЪТ НА ШАРТЪР

Не зная твоя чин, ни име

на ангелите във реда,

но знам, че ти в нощта откри ми

отново пътя към света.

 

И днес, спасен, смирен те славя,

прекрасен ангел божи, спрял

на Шартърската катедрала

върху зелената стреха̀.

 

Ти сякаш слиташ като птица

всред облаци и ветрове

и носиш в своята десница

не меч и смърт, а благовест.

 

Ти идваш не души да вземаш,

ти идваш да благословиш

еднакво всички: и човека

ведно със слабите треви.

 

И ето грее слънце: ден е.

Синее стихналата вис.

Светът блести, цъфти пред мене

като старинна стъклопис.

 

Със гордост Ил дьо Франс разгръща

поли, препълнени с кръстци,

и всякое дърво е къща

на орляк палави скорци.

 

Вървя край зидовете стари

и мостовете на града,

де отражения като пари

излъчва злачната вода.

 

И дето спра, все тъй те виждам

върху църковната стреха

от синкавата вис да слизаш

със благославяща ръка.

 

1937 г.

Facebook Comments